Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Вие ни навличате позор! — горчиво изрече конетабълът.
Когато Рамиро от Валедо се гневеше, лицето му пребледняваше. Бледо беше и сега. Той се изправи, по-висок от повечето мъже на поляната. Свитъците се пръснаха наоколо. Един от свещениците се спусна да ги събира.
— Вашият брат ви навлече позор — ледено продума кралят, — като отказа да се подчини и на вашия, и на нашия авторитет. Ние само произнасяме нашата присъда. Чуй ни добре, Гонзалес. — Никаква титла. Мъжете на поляната свалиха чашите. — Вражда няма да има. Тук, пред всички благородници на Валедо, постановявам: през следващите две години граф Гонзалес де Рада, нашият конетабъл, ще отговаря със собствения си живот за живота и сигурността на семейството на сер Родриго Белмонте. Ако през това време някой от тях умре или пострада тежко, ще наредим той да бъде екзекутиран.
Този път надигналият се ропот не стихна. Това беше нечувано.
— Защо две години?
Това беше гласът на Родриго, който за пръв път проговори. Слънцето се беше преместило и сега лицето му беше в сянка. На поляната се възцари мъртва тишина. Кралят се обърна към Белмонте и го погледна.
— Защото вие няма да сте в състояние да ги защитавате — хладно произнесе той, — Офицерите на краля са длъжни да контролират както оръжието, така и думите си. Вие вече два пъти ни подведохте. Онова, което сте сторили на сер Гарсия, и думите, които сте му казали, са пряка причина за смъртта му и за сегашния сериозен за кралството ни проблем. Родриго Белмонте, осъждам ви на изгнание от Валедо за срок от две години. След изтичането им можете да застанете пред нас и тогава ще отсъдим окончателно.
— Значи ще тръгне сам, така ли? — пръв се окопити граф Гонзалес. — Без дружината си?
Мъжете затаиха дъх. Отрядът на Родриго Белмонте се състоеше от сто и петдесет души, едни от най-добрите бойци на полуострова.
Родриго се изсмя и смехът му прозвуча зловещо в напрегнатата тишина на поляната.
— Нека се опита някой да ги спре!
Крал Рамиро поклати глава.
— Никой няма да се опита. Вашите хора са си ваши и нямат никаква вина. Могат да тръгнат с вас, могат и да останат, ако пожелаят. Ще ви помоля само да ми обещаете нещо, сер Родриго.
— Мене, изгнаника?
Лицето на Родриго още беше в сянката, но въпросът прозвуча многозначително.
— Точно така.
Интересно, докъде ли се простираше самообладанието на краля? Повечето присъстващи проумяха, че Рамиро е обмислил предварително почти всичко.
— Мисля, че едва ли ще отречете изцяло справедливостта на нашата присъда, сер Родриго. Вземете дружината си, ако така ви е угодно. Ние искаме само тя да не бъде използвана за действия срещу нас.
Отново настъпи тишина. Мъжете се опитваха да вникнат в смисъла на всичко това. Родриго Белмонте гледаше в земята, челото му беше набраздено от дълбок размисъл. Кралят го гледаше и чакаше.
Когато Родриго изправи глава, челото му се беше прояснило. Той вдигна ръка и очерта кръг — знака на бога.
— Кълна се в свещения Джад — изрече тържествено, — че никога няма да поведа дружината си срещу земите на Валедо.
Горе-долу това искаше кралят. Но не съвсем.
— А ако срещнете армията на Валедо извън неговите граници? — попита той.
— Не мога да дам такава клетва — тихо каза Родриго. — Не съм сигурен, че ще мога да я сдържа. Още не знам къде ще си изкарваме прехраната аз и дружината ми. — Той вдигна поглед към краля и го погледна право в очите. — Аз не заминавам по своя воля, ваше величество.
Над поляната отново надвисна тишина.
— Служи комуто щеш, но да не е на Картада — почти ласкаво изрече кралят.
Родриго отново се замисли.
— Наистина ли, ваше величество? Толкова скоро ли? До две години? — попита той многозначително.
— Възможно е — също толкова мъгляво отвърна Рамиро. Мъжете наоколо с все сила се опитваха да разберат за какво става дума, но изглежда, само на тях двамата им беше ясно. Родриго замислено кимна.