Една любов в Париж

Лицето й светна, сякаш някой лъч от зимното слънце внезапно беше паднал в стаята.

— Сериозно ли го казвате?

— Иначе не бих го предложил.

Тя се отпусна на един стол, сякаш краката й бяха отказали да я държат.

— Ах, такова щастие ще бъде за мене! Такава отмора! Ще ми даде нови сили. Но… не мога, не мога.

— Защо? Заради „Сарай“ ли?

— Не, не за това. Мога да им изпратя една телеграма, че съм се простудила. Не, няма да бъде справедливо към вас.

— То си е моя работа, нали?

На Чарли му се стори жестока ирония, че именно той трябваше да я убеждава да извърши нещо, което тя очевидно с най-голяма готовност би извършила, докато той на драго сърце би се отказал от него. Но той не виждаше никаква друга възможност да се държи другояче в този момент.

Тя го изгледа изпитателно.

— Как така ви дойде наум такова нещо? Не искате да ме имате, нали? — той поклати глава в знак на отрицание, а тя продължи: — Какво може тогава да ви интересува жива ли съм или умряла? Какво може да ви интересува щастлива ли съм или нещастна? Вие ме познавате само от четиридесет и осем часа. Приятелство? Аз не съм ви непозната. Състрадание? Какво състрадание може да изпитва човек на вашата възраст?

— Не искам да ми задавате такива мъчителни въпроси — отговори той с пресилена усмивка.

— Мисля, че го правите чисто и просто от добро сърце. Постоянно разказват, че англичаните били милостиви към животните. Идва ми на ума, че една от нашите хазяйки в Лондон крадеше от чая ни, а беше прибрала едно захвърлено кученце, защото било безстопанствено.

— Ако не бяхте толкова малка, щях за тези ви думи да ви залепя една хубава плесница — отвърна той весело.

— Значи разбрахме се, нали?

— Да вървим сега да ядем. Гладна съм.

По време на обеда говориха само за маловажни неща. Но когато свършиха, а Чарли плати сметката и зачака да му върнат остатъка, Лидия го запита:

— Сериозно ли говорите, че мога да остана, докато си заминете?

— Най-сериозно.

— Нямате представа какво щастие би било за мене. Просто не мога да ви кажа колко силно ме изкушава да направя това, което казвате.

— Тогава защо не го направите?

— Няма да бъде много приятно за вас.

— Не, и аз тъй мисля — съгласи се той с пленителна усмивка. — Но интересно ще бъде.

Тя се разсмя.

— Тогава ще изтичам до Алексееви да си взема някои неща. Поне една четка за зъби и чисти чорапи.

Разделиха се на гарата и Лидия замина с метрото. Чарли реши да види дали Саймън си е в къщи. След като разпита веднъж-дваж по пътя, той най-сетне намери Рю Кампан премиер. Къщата, където живееше Саймън, беше голяма и мрачна. Изпод олющената боя се виждаше сивото дърво на капаците на прозорците. Когато Чарли надникна в стаята на портиера, в носа го удари отвратителна воня на пикоч, ядене и човешка пот, та чак му прилоша. Появи се една стара жена с дебела рокля, с мръсна червена кърпа, увита около главата. Тя кипна, задето е нахълтал тъй в стаята, и му каза къде живее Саймън, но му го обясни сърдито, с дрезгав глас като стържене на пила. На въпроса, дали мосю Фенмър си е у дома, портиерката му отговори да си провери сам. И тъй, Чарли се запъти през мръсния двор и се изкачи по тесните стълби. Навсякъде миришеше на престояла пикоч. Саймън живееше на втория етаж. Той отвори, щом Чарли се появи.