Една любов в Париж

— Но той страда, защото е извършил престъпление. Вие сте невинна и вече достатъчно сте страдкла. Защо се обременявате с излишни страдания?

— Грехът трябва да се изкупи със страдания. Как можете вие, с вашата студена английска природа, да разберете от какъв род е моята любов? Тя е целият ми живот. Робер е мой и аз съм негова. Аз щях да бъда толкова низка, колкото и престъплението му, ако бих се колебала да споделя страданията му. Знам, че страданията ми са също така необходими, както и неговите, за да се изкупи грехът му.

Чарли се поколеба. Той не изпитваше никакви особено дълбоки религиозни чувства. Беше възпитан да вярва в Бога, но не и да мисли за него. Да мисли за него всъщност не би било непременно глупаво, но безсмислено. Трудно му беше да изрази каквото си мислеше, но се намираше в такова положение, че му се струваше почти естествено да казва най-неестествените неща, на света:

— Мъжът ви е извършил престъпление и затова е наказан. Справедливо и заслужено е. Но вие не можете да смятате, че един… един милостив Бог може да иска от вас изкупление.

— Бог ли? Какво общо има Бог с това? Смятате ли, че е възможно да виждам мизерията, в която повечето хора живеят и пак да вярвам в Бога? Вие да не смятате, че ще вярвам в един Бог, който допусна болшевиките да убият горкия ми невинен баща? Аз смятам, че Бог е мъртъв още от милиони и милиони години. Смятам, че е умрял още щом е създал вечността и е пуснал в ход развоя, от който впоследствие е произлязла вселената, а хората от веки веков търсят и обожават едно същество, което е престанало да съществува още щом им е създало възможността да просъществуват.

— Но щом не вярвате в Бога, тогава не мога да ви разбера. Би било понятно, ако вярвахте в някой жесток бог, който изисква око за око, зъб за зъб. Изкупление като вашето е безсмислено, щом няма Господ.

— Всеки ще каже тъй, нали? Няма логика. Няма смисъл. И все пак дълбоко в душата си… не, с всяка отделна частица от тялото си знам, че трябва да изкупя греха на Робер. Знам, че само по такъв начин той може да бъде спасен от злото, което го погубва. Аз не искам от вас да ме считате за разумна. Трябва само да разберете, че не мога другояче да постъпвам. Както и да е, аз вярвам — защо, и аз самата не знам, — че моето унижение, моето смирение, моята жестока безкрайна мъка ще пречисти душата му, та дори и да не се видим вече с него, той ще ми бъде възвърнат.

Чарли въздъхна. Толкова странно беше всичко това за него, толкова чудно, толкова неразумно и смутно. Той просто не знаеше какво да мисли за него, и все по-неловко се чувствуваше край тази непозната жена с нейните объркани разбирания. И все пак, наглед най-обикновена женичка, доста хубавичка, не много добре облечена, като някоя машинописка или пощенска чиновничка. По това време в Тери-Мейсънови трябва вече да са започнали танците; всички трябва да са сложили вече книжните шапки, в които по време на вечерята са намерили своите бомбички. Някои от младите сигурно са вече малко „на градус“, но пък само веднъж е Коледа. Много ще се целуват под елхата, много глупости ще правят, много ще се смеят; и всички чудесно ще се забавляват. Виждаше му се нещо много далечно, но слава богу, тъй нормално и почтено, разумно, действително, а тука — кошмар! Кошмар ли? Той се запита дали има нещо вярно в думите на тази жена, за нейната трагична история и мизерен живот; че Бог бил умрял още щом създал широкия свят. И дали той не лежи сега на някой планински връх, на някоя изгаснала звезда? Или пък се е залутал някъде из вселената, създадена от него? Смешно беше наред с това да си представя как сутринта на Коледа лейди Тери-Мейсън събира около себе си цялата компания и ги отвежда на черква. И как неговият собствен баща я насърчава: