Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Нора взе бинокъла и го насочи към руините, разположени високо на отвесната скала. Селището беше типично за анасазите: построено в плитка ниша, то гледаше на юг и осигуряваше сянка през лятото и топлина през зимата. Около дъното на нишата имаше ниска стена, няколко помещения и кръгло зърнохранилище отстрани.
— Дай да видя — каза Холройд. Той неподвижно се втренчи в останките и накрая въздъхна: — Невероятно!
— Има хиляди такива из каньоните на Юта — отбеляза Нора.
— Как са живели? — без да отпуска бинокъла, попита той.
— Сигурно са отглеждали царевица, тикви и фасул на дъното на каньона. Ловували и събирали диви растения. Предполагам, че селището е било обитавано само от един род.
— Не мога да повярвам, че са раждали деца там горе — каза Холройд. — Трябва да си доста смел, за да живееш на такава скала.
— Или нервен — подметна Нора. — Има много спорове по въпроса защо анасазите изведнъж са изоставили пуеблосите си в равнините и са се оттеглили в тези недостъпни скални селища. Някои твърдят, че било от отбранителни съображения.
— Струва ми се очевидно — включи се в разговора Смитбак и взе бинокъла от ръцете на Холройд. — Кой би живял там горе, ако не се налага? Няма асансьори, а и Пица Хът определено не осигурява доставки насам.
Нора го погледна.
— Най-странното е, че няма следи от войни или нашествие. Известно ни е само, че анасазите внезапно са се оттеглили в тези скални селища, известно време са останали тук и после окончателно са напуснали района. Според някои археолози, това се дължало на тотален обществен срив.
В това време Слоун наблюдаваше скалите с длан над очите. Тя взе бинокъла от Смитбак И по-внимателно огледа каньона.
— Струва ми се, че виждам път за нагоре — рече младата жена. — Ако се изкатериш по оня сипей, в скалата е изсечена пътека, която стига чак до нишата. — Тя отпусна бинокъла и погледна Нора. Кехлибарените й очи грееха от вълнение. — Имаме ли време да проверим?
Нора си погледна часовника. Вече безнадеждно изоставаха от графика — още един час нямаше да има значение. Бяха длъжни да проучат колкото може повече обекти, а и това можеше да пропъди унинието. Тя вдигна очи към руините — бе възбудено и нейното любопитство. Имаше вероятност баща й да е бил там, дори да е оставил инициалите си на скалата, за да регистрира своето присъствие.
— Добре — съгласи се накрая и се пресегна за фотоапарата.
— И аз искам да дойда — възбудено се обади Холройд. — В колежа съм се занимавал с катерачество.
Нора погледна зачервеното му от вълнение лице, „Защо не?“
— Сигурна съм, че господин Суайър с удоволствие ще даде на конете малко повече почивка. — Тя се обърна към групата. — Някой друг иска ли да дойде?
— Не, благодаря — отвърна той. — Още не ми е омръзнал животът.
Арагон откъсна очи от бележника си и поклати глава. Бонароти беше отишъл за гъби. Смитбак се оттласна от скалата и се протегна.
— Май че е най-добре да дойда с вас, госпожо председател. Не искам в мое отсъствие да откриете розетския камък на анасазите.
Прекосиха потока, прескочиха няколко големи камъка и започнаха да се катерят по сипея, като събаряха чакъл след себе си. Пясъчникът над тях се издигаше под наклон от четиридесет и пет градуса, осеян с изгладени вдлъбнатини, изсечени в скалата.
— Това е пътеката — посочи Нора. — Анасазите са ги издълбавали с кварцитни чукове.
— Аз ще се кача първа — каза Слоун. И пред изненадания поглед на Нора ловко се заизкачва нагоре с инстинктивната увереност на опитна катерачка. — Хайде! — след малко извика тя, приклекнала на перваза над главите им.
Последва я Холройд, след това Смитбак предпазливо се изкачи по скалата. Лицето му бе покрито с капки пот. Нещо в него накара Нора да се усмихне. Тя изчака да стигне при другите и тръгна последна.
След няколко минути всички седяха на перваза. Нора погледна лагера под тях. Конете пасяха край пясъчната ивица, хората приличаха на цветни петна на фона на червените скали.
Слоун се изправи.
— Готови ли сте?
— Да вървим — отвърна Нора.
Запромъкваха се напред по тесния перваз. Той бе широк шестдесетина сантиметра, но имаше слаб наклон и беше осеян с чакъл. Скоро первазът се разшири, зави и те се озоваха пред развалините.
Нора бързо ги обходи с поглед. Нишата бе дълга петнадесетина метра, три метра висока и около четири и половина метра дълбока. Ниската предпазна стена беше построена в началото на нишата. Зад нея имаше четири малки помещения от камъни, споени с кал — едното с врата, другите с прозорчета. Строителите им бяха използвали естествения таван на нишата за покрив.