Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
За мен този шкаф винаги е бил светиня в памет на предците — като римските погребални маски, като ларите и пенатите, а ако трябва да се върнем съвсем назад — като паднал от луната камък. Имахме даже корен от мандрагора38 — идеална човешка фигурка, изплюта със спермата на някакъв обесен, та дори и истинска русалка — доста поопърпана вече, но изработена по много хитър начин — съшили заедно горната част на маймунче и задната част на риба. През годините се беше свила, та й личаха шевовете, но злобната усмивка все още си стоеше около ситните зъбчета.
Предполагам, че всеки род си има своя талисман — нещо, което се предава от поколение на поколение, за да ги разпалва, утешава и вдъхновява. В нашия случай за тази цел служеше — как да ви го опиша? — една скаличка от прозрачен камък, вероятно кварц или нефрит, или може би сапунен камък. Беше кръгла, десетина сантима в диаметър, около четири сантиметра висока до закръгления й връх. Повърхността й бе издълбана от безкрайна преплетена линия, която ти се струва, че се движи, но не стига до никъде. Възприемахме я като живо същество, макар да нямаше нито глава, нито опашка, нито начало, нито край. На допир полираният камък не бе хлъзгав, а по-скоро лепкав, като човешката плът, и винаги излъчваше топлина. Можеше да видиш вътрешността му, но не бе прозрачен. Предполагам, че някой стар мореплавател от рода ни го е донесъл от Китай. Беше истинска магия — приятно бе да го гледаш, да го докосваш, да оглаждаш с него бузата си или да го галиш с пръсти. Тази странна, вълшебна скаличка живееше в остъкления шкаф. И като дете, и като юноша, и като възрастен винаги са ми позволявали да го докосвам, да го вземам в ръка, но ми беше забранено да го нося другаде. А цветът, плетеницата и текстурата му се променяха заедно с нуждите ми. Навремето го възприемах като гръд, а когато попораснах, се превърна във възпалена до болка йони39. Сигурно впоследствие безглавата, безкрайна и движеща се вещ се е развила в мозък, а може би дори в някаква енигма — на заключаващия се в себе си въпрос не му трябва отговор, за да я разруши, нито начало или край, за да я ограничи.
Остъкленият шкаф имаше месингова ключалка от колониално време и ръбест месингов ключ, който постоянно бе пъхнат в нея.
Спящата ми дъщеря бе взела в дланите си вълшебната скаличка и я галеше с пръсти, милваше я така, сякаш е жива. Притисна я към все още неоформилите се гърди, опря я о бузата си досами ухото, погъделичка я с нос, сякаш е кутре кърмаче, и през цялото време й напяваше нещо тихо, наподобяващо стон от удоволствие или нега. От нея се излъчваше разруха. В началото се притесних да не разбие скаличката на парчета или да я скрие някъде, но после усетих, че в ръцете й тя е нещо като майка, любим или дете.
Не ми идваше наум как да я събудя, без да я стресна. Защо изобщо будим сомнамбулите? От страх да не се наранят ли? Никога не съм чувал сомнамбул да е пострадал от нещо, освен ако не е бил събуден. Защо ми трябва да се намесвам. Пред очите ми не се развиваше изпълнен с болка и страх кошмар, а по-скоро удоволствие и чувство за принадлежност, каквото будното състояние не би могло да обясни. Кое ми дава правото да го разваля? Бавно отстъпих назад, седнах в голямото си кресло и зачаках.
Из сумрачната стая се въртяха частици силна светлина, образуващи нещо подобно на вихрушка от облаци мушици. Сигурно ги е нямало, просто в уморената слуз на очите ми са плавали игличките на умората, но изглеждаха убедителни. Не по-малко реално ми се струваше излъчването, идещо от дъщеря ми Елън, и то не само от белотата на нощницата й, но и от кожата й. В полутъмното помещение виждах ясно лицето й, което не би трябвало да е възможно. И ми се стори, че то изобщо не е момичешко лице — и старо не беше, но все пак зряло, завършено и оформено. Устните й бяха плътно затворени, което не е обичайното им състояние.
38
Заради човекоподобната му форма някои общества смятат корена на Mandragora officinalis за способен да носи закрила, плодовитост и да предпазва от уроки. — Б.пр.
39
Вагина (санскрит), но също свещено място, светилище. — Б.пр.