Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Тогава чух скърцане откъм старите дъбови стъпала, последвано от второ и от трето, от което ми стана ясно, че не се дължи на приспособяването на сградата към спадащата температура на въздуха. Явно Елън вървеше в съня си.
Дъщеря си, разбира се, я обичам, макар понякога да ме плаши, понеже имам чувството, че по рождение е страшно умна — и ревнива, и любяща. Открай време е ревнива спрямо брат си, а често имам чувството, че и мен ме ревнува. Струва ми се, че интересът й към секса започна много от рано. Такива мисли, изглежда, са типични за всички бащи. Когато беше съвсем малка, нескритият й интерес към мъжките полови органи създаваше крайно неловки положения. После навлезе в тайнството на промяната. При това не става дума за невинните момиченца ангелчета, каквито ги изобразяват по списанията. Къщата кипеше от изнервеност, стените вибрираха от напрегнатост. Чел съм, че през Средновековието подрастващите момичета ги смятали за склонни към вещерство и не съм убеден, че не са имали основания. Известно време си имахме работа с едно нещо, което на шега му викахме „полтъргайст“. От стената падаха картини, по пода се разбиваха чинии. По тавана се блъскаше, в мазето се думкаше. Не знам кое го причиняваше, но проявих достатъчно интерес, за да обърна внимание на тайните излизания и прибирания на дъщеря ми. Беше се превърнала на някаква нощна котка. Успях да се уверя, че строшените предмети, трясъците и думканията не са нейно дело, но в същото време установих, че се случваха само тогава, когато тя си беше у дома. Дори само да седеше втренчена в една точка; неизменно присъстваше при всяка поява на полтъргайста.
Помня от дете, че къщата на Холи била някога си обитавана от призрака на един от предците ни — пуританин и пират, но според приказките, които ми разправяха, бил благоприличен призрак, който се разхождал, скитал и стенел, което му е и работата. Стълбите скърцали под невидимата му тежест и предизвестявал настъпването на нечия смърт с чукане по стената — благовъзпитано и в проява на добър вкус. Полтъргайстът бе коренно различен — злопаметен, зловреден, пакостлив и отмъстителен. Никога не чупеше евтини неща. По едно време изчезна. Така и не бях повярвал докрай в него. За мен си остана нещо като семейна шега, независимо че беше налице, което личеше и от строшените рамки на картините и разбития порцелан.
След като се махна, Елън започна да ходи в съня си, както правеше и в момента. Чувах как слиза с бавни, но уверени стъпки. В същото време спящата до мен моя Мери въздъхна дълбоко и промърмори нещо. Изведнъж полъхна ветрец и размърда сенките на разлистващите се клони по тавана.
Изсулих се тихичко от леглото и облякох халата, тъй като и аз, като всички останали, смятам, че сомнамбул не бива да се стряска.
Може да ви се струва, че не обичам дъщеря си, но изобщо не е така. Обичам я, при все че донякъде се и боя от нея, понеже не мога да я разбера.
Ако се движиш плътно до стената, можеш да се качиш по нашите стълби, без те да изскърцат. Това го знам още детството си, когато се прибирах от котарашките си похождения по градските стобори. И досега се възползвам от това си знание, когато искам да не събудя Мери. Приложих го и този път — смъкнах се безшумно по стъпалата, опипвайки стената за ориентир. Откъм уличната лампа се процеждаше някакъв смътен здрач и колкото повече се отдалечаваше от прозореца, толкова повече се разтваряше в полумрак. Но и той ми стигаше, за да видя Елън. От нея сякаш струеше някакъв отблясък, дължащ се вероятно на бялата й нощница. Лицето й бе в сянка, но китките и ръцете й бяха ясно видими. Застанала бе пред остъкления шкаф, където държим всякакви семейни спомени без стойност — резбата от китова кост с кашалоти и лодки с всичките им там весла, железа и моряци и с изправен на носа харпунер; зъби и извити бивни на морж; малък лакиран модел на „Бел Адеър“ с потъмнели и събрали прах свити платна и въжета. Имаше и разни порцеланови изделия, домъкнати от старите капитани от Ориента, след като изпотрепали всички кашалоти в моретата около Китай; джунджурии от абанос и слонова кост, весели и сериозни божества, съзерцаващи мърляви Буди, изрязани от розов кварц и сапунен камък37 рози, нефрит — и то хубав — и тънки, изящни полупрозрачни чашки. Някои от тези неща може и да имаха някаква стойност — кончетата например — безформени и все пак сякаш изпълнени с живот, — но всякаква подобна стойност би била случайна; трябва да е била случайна. Какво са разбирали простите китоловци от красота — или бърках нещо? Ами ако наистина са разбирали?
37
Стеатит. — Б.пр.