Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
След известно време Елън категорично постави талисмана точно на мястото му, затвори шкафа и врътна месинговия му ключ. После се обърна, мина покрай креслото ми и се заизкачва по стълбите. Вероятно си въобразих две неща: първо, че походката й не е детска, а на завършена жена, и второ, че докато се отдалечаваше, сиянието й постепенно изчезна. Те може и да са били рожби на моето въображение, но третото не бе. Докато се изкачваше по стълбите, нито едно стъпало не изскърца. Изглежда, се е движела плътно покрай стената, където талпите не се оплакват.
Последвах я след няколко секунди и установих, че си е легнала; спеше добре завита. Дишаше с отворени уста, а лицето й бе лице на спящо дете.
Нещо ме подтикна да сляза пак долу и да отворя остъкления шкаф. Взех скаличката в ръце. Още съхраняваше топлината на тялото на Елън. И както през детските си години, прекарах пръст по безкрайната разгъната форма и това ми донесе утеха. И ме накара да се почувствам по-близо до Елън.
Дали пък и нея не я е сближил с мен — с рода Холи — се запитах.
Девета глава
В понеделник коварната пролет се шмугна обратно към зимата със студен дъжд и остър, поривист вятър, който накъса нежните листенца на прекалено доверчивите дървета. Подмяташе като парцали отдалите се на разврат храбри и единодушни врабчета по затревените площи, пречеше им да улучат целта и те гневно проклинаха непостоянното време.
Поздравих тръгналия на обиколка господин Ред Бейкър, чиято опашка се вееше настрани като бойно знаме. Стар приятел ми беше, присвил очи срещу дъжда.
— Отсега нататък ще сме приятели само външно — рекох му, — но държа да ви кажа, че зад усмивките ни се крие една жестока конкуренция, един конфликт на интереси. — И други неща щях да му кажа, но той бързаше да си свърши работата и да се скрие на сухо.
Морфа бе точен. Може и да ме чакаше — най-вероятно ме чакаше.
— Отвратителен ден — рече, докато шушляковият му дъждобран го пляскаше и се издуваше около нозете му. — Разбрах, че сте гостували на моя шеф.
— Поисках му съвет. А той ме почерпи и с чай.
— Това му е в стила.
— Нали знаеш как се иска акъл. Само дотолкова, доколкото съвпада с онова, което така или иначе си намислил да правиш.
— По думите ти съдя, че се каниш да инвестираш.
— Моята Мери си е наумила да подменя мебелите. А когато една жена си намисли нещо, първо го облича под формата на заслужаващо си капиталовложение.
— Не само жените го правят — каза Морфа. — И аз съм същият.
— Ами, те, парите, са си нейни. Иска първо да проучи откъде най-евтино може да ги купи.
На ъгъла с главната видяхме как една метална табела се откъсна от магазина за играчки „Рап“ и се понесе, скърцайки и стържейки, по тротоара със звуците на автомобилна катастрофа.
— А, бе, какво дочувам аз: шефът ти се канел да си ходи до Италия.
— Де да знам. Учудва ме, че досега не го е направил. Тия, техните фамилии, са ужасно сплотени.
— Имаш ли време за едно кафе?
— Ще трябва да помета. След празниците доста работа ми се е събрала за днес.
— Хайде, стига, бе! Отдай се на удоволствията. Може ли един личен приятел на господин Бейкър да няма време за едно кафе? — Но не го каза със злоба, както може да ви се стори от написаното. В устата му всичко звучеше невинно и добронамерено.
Надали има друг в града освен мен, който през живота си да не е влизал във „Фоурмастър“ за сутрешното си кафе. За останалите бар-ресторантът бе обичай, навик, дори и клуб. Покатерихме се на високите столчета пред бара, а госпожица Линч, бивша моя съученичка, плъзна чашите с кафе към нас, без да разлее и капка върху чинийките. До всяка чаша имаше облегнато шишенце с мляко, а двете увити в хартия бучки захар ни ги хвърли така, сякаш бяха зарчета, та Морфа се провикна: „Епек.“
Госпожица Линч — госпожица Линч. Обръщението „госпожица“ бе станало вече част от името й, а и от самата нея. Съмнявам се, че някога ще успее да го премахне. Носът й с всяка година става все по-червен, но то е от синузита, а не от пиене.
— Добро утро, Итън — каза. — Имаш повод за празнуване ли?
— Тоя ме довлече — рекох, а после от желание да съм любезен добавих, — Ани.
Извърна рязко глава, сякаш някой бе стрелял с пистолет, но след като схвана идеята ми, се усмихна; и за моя най-голяма изненада така, въпреки червения нос, ми напомни за момиченцето в пети клас.