Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Радвам се да те видя, Итън — каза и обърса носа си с книжна салфетка.
— Изненадах се, като го чух — каза Морфа. Зачопли опаковката на бучката захар. Ноктите му бяха гланцирани. — Идва ти нещо наум, после се затвърдява и решаваш, че е самата истина. Неприятното е, когато установиш, че не е.
— Не разбирам за какво ми говориш.
— То и аз май не съм наясно. Проклета опаковка. Защо просто не ги насипят в една купичка?
— За да ограничават консумацията, предполагам.
— Сигурно си прав. Познавам един, който известно време живя само на захар. Отива до автоматичната кафемашина. Пуска десет цента за чаша кафе, изпива я до половината, после я допълва със захар. Поне не умря от глад.
Запитах се, както винаги, дали не става дума за самия Морфа — този странен, печен мъж с неопределена възраст и маникюр. Доколкото можех да преценя, имаше доста добро образование, но преценката ми се дължеше най-вече на подхода му, на техниката му на мислене. Ерудицията му се криеше зад един диалект от демимонда — езикът на нахакания, необразован отворко.
— Затова ли го пиеш само с една бучка? — попитах.
А той се ухили:
— Всеки си има някаква теория — каза. — Колкото и смотан да е някой, гарантирано си има теория за това, защо е смотан. И тази теория ще те примами по градинската пътека, понеже я следваш, без да обръщаш внимание на табелите по пътя. Предполагам, че точно затова шефът ти успя да ме подведе.
От много време не бях бил кафе извън къщи. Не беше кой знае какво. Изобщо нямаше вкуса на кафе, но поне бе горещо, а след като се покапах по ризата, установих, че е и кафяво.
— Май пак не разбирам за какво ми говориш.
— Мъча се да се сетя откъде ми щукна тая мисъл. Сигурно от думите му, че е тук от четиридесет години. Трийсет и пет или трийсет и седем — иди-дойди. Но чак пък четиридесет?
— Явно трудно схващам.
— Това значи, че трябва да е дошъл през 1920-а. Още ли не загряваш? Как да ти кажа: в банката човек се учи да преценява хората от раз, да се пази от мошениците. И бързо си изграждаш набор от правила. След което ги прилагаш, без дори да се усетиш. Просто всяко нещо си идва на мястото… и може и да сбъркаш. Току-виж наистина е дошъл през 1920-а. Може би аз нещо греша.
Допих си кафето.
— Време е за метене — рекох.
— И ти ме заблуди — каза Морфа. — Ако задаваше въпроси, щях да мълча. Но ти не питаш нищо, затова не мога да се удържа да не ти кажа. През хиляда деветстотин двайсет и първа излиза първият извънреден закон за ограничаване на имиграцията.
— Е, и?
— През 1920-а е можел да влезе. Но през 1921-а — най-вероятно не.
— Е, и?
— Значи, според моя прозорлив ум се е промъкнал през задния вход след 1921-а. И не може да си отиде, понеже няма да му дадат паспорт, с който да се върне.
— Слава Богу, че не съм банкер.
— Ти вероятно щеше да се справяш по-добре и от мен. Прекалено много лалам. Но ако замине, значи съвсем съм сбъркал. Чакай ме, идвам. Днес аз плащам.
— Довиждане, Ани — казах.
— Отбий се пак, Итън. Изобщо не се вясваш насам.
— Ще намина.
Докато пресичахме улицата, Морфа ме предупреди:
— Да не си посмял да продумаш пред негово космато величество, че съм го изкарал готов за депортиране!
— От какъв зор?
— Ами аз от какъв зор ти го казах? Какво носиш в тая кутия?
— Шапка на рицар тамплиер. Перото е пожълтяло. Искам да проверя дали не могат да го избелят.
— Ама ти член ли си?
— По наследство. Били сме масони още преди Джордж Вашингтон да стане Велик магистър.
— Та той и това ли е бил? А господин Бейкър? И той ли членува?
— И той по наследство.
Вече бяхме в малката уличка. Морфа зарови из джоба си за ключа за задния вход на банката.
— Сигурно затова отваря сейфа така, сякаш се намираме на сбирка на лоджията. Само дето не държим запалени свещи. Иначе си е съвсем като в черква.
— Цяла сутрин дрънкаш глупости, Морфа. Великденът никак не ти е подействал пречистващо.
— След осем дни ще знам със сигурност — отвърна ми. — Не се занасям. Точно в девет на секундата заставаме гологлави пред светая светих. Часовниковият механизъм прещраква, отец Бейкър коленичи и отваря сейфа, а всички струваме дълбок поклон пред Великото божество Парите.