Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Мнозина писатели проявяват не само глупавата, но дори и нечестна склонност да укриват изворите, отгдето черпят необходимите им ценни сведения. Ние съвсем не страдаме от тази слабост. Ние само се стараем да изпълним по най-добросъвестен начин отговорната задача на издателската си деятелност. И ако при други обстоятелства бихме могли да бъдем съблазнени от някакво славолюбие да предявим авторски права върху тези приключения, то любовта към истината ни забранява да искаме повече от едно признание на заслугата за тяхното смислено подреждане и безпристрастно повествование. Летописите на клуба „Пикуик“ са нашето Ново Водохранилище43, а ние може да се уподобим на Дружеството за неговата експлоатация. Трудът на други е натрупал за нас огромен запас от важни събития, а ние посредством тези записки само ги излагаме и разпространяваме в бистър и равен поток всред един свят, жадуващ за пикуикска наука.

Действувайки в този дух, ние сме твърдо решени да продължаваме да бъдем верни на първоизточниците, които сме ползували, и открито заявяваме, че на бележника на мистър Снодграс дължим подробностите, вписани в тази и в следващата глава — подробности, които сега, след като разтоварихме съвестта си, ще ви изложим най-обстойно без повече разяснения.

Цялото население на Рочестър и съседните градове скочи от леглото в ранен час на следващата утрин в състояние на крайна възбуда и оживление. Величествен военен парад щеше да се състои край укрепленията. Маневрите на половин дузина полкове щяха да се проведат под орловия поглед на главнокомандуващия; временни укрепления бяха издигнати, цитаделата щеше да бъде нападната и превзета и една мина щеше да бъде възпламенена.

Мистър Пикуик беше (нашите читатели може вече да са разбрали това от кратките извадки на неговото описание на Чатъм) страстен почитател на военните. Нищо не би могло да му достави по-голяма наслада от очакваната гледка, нищо не би могло да бъде в по-пълно съзвучие и с особените склонности на всеки един от неговите другари. И тъй, те станаха рано-рано и се упътиха към арената на събитието, гдето тълпи от хора се стичаха от всички посоки.

Целият външен вид на укрепленията показваше, че предстоящото празненство щеше да е изключително величествено и забележително. Стража бе поставена да охранява терена за войската, прислужници при батареите пазеха места за дамите, сержанти с подвързани с пергамент регистри под мишница сновяха насам-натам, а полковник Бълдър, в пълна военна униформа, препускаше на кон първо към един пост, след това към друг, врязваше се в скупчените хора, дърпаше отведнъж юздите на коня, който се дигаше на задните крака и правеше курбети, викаше по най-тревожен начин, като гласът му ставаше страшно груб, а лицето — страшно червено, без да има какъвто и да било повод или смисъл за това. Офицери тичаха нагоре-надолу, докладваха на полковник Бълдър, след това даваха заповеди на сержантите, а след това изчезваха някъде; дори самите редници гледаха иззад лъскавите си пушки с някаква загадъчна тържественост, ясно говореща за особеното естество на случая.