Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Сивият каменен док, избелял от слънцето, представляваше отделен град. Хората, които работеха и живееха тук, бяха докери и приличаха на докери. Държаха се небрежно, имаха обветрени лица, свикнали да се усмихват.
Днес положението беше различно. Под командването на Сибранд, Великия магистър на тевтонските рицари, нямаше усмивки. Той не само че беше запечатал района, ами беше пуснал стражи навсякъде. Страхът, че ще бъде убит, бе също като вирус, плъзнал сред армията му. Групи войници обикаляха доковете и очите им шареха навсякъде. Бяха нервни, пръстите им непрекъснато се стрелкаха към ефесите на мечовете. От страх се потяха под плетените ризници.
Алтаир усети, че наблизо става нещо, и побърза да се отправи натам. И гражданите, и войниците се насочиха към мястото. Един рицар крещеше на свещеник. Придружителите му, застанали наблизо, наблюдаваха сцената с безпокойство, докато докери и търговци се трупаха наоколо, за да разберат какво става.
— Грешите, господарю Сибранд. Никога не бих препоръчал насилие, независимо срещу кого, най-малкото срещу вас.
Значи това беше Сибранд. Имаше черна коса, високо чело и жестоки очи, които не спираха да се стрелкат, също като на бясно куче. Беше въоръжен с какви ли не оръжия, коланът му тежеше от мечове, ками и ножове. На гърба му стърчеше лък, стрелите надничаха над дясното рамо. Изглеждаше изтощен. Този човек се разпадаше.
— Така твърдиш ти — рече той и от устата му се разхвърча слюнка, — но няма кой да потвърди думите ти. Аз какво да мисля?
— Водя простичък живот, господарю, както и останалите слуги на господ. Ние не привличаме вниманието към себе си.
— Може би. — Той затвори очи. След това ги отвори. — Може би не те познават, защото не си господен човек, ами асасин.
След тези думи блъсна свещеника назад, старецът падна тежко и се надигна на колене.
— Никога — настоя той.
— Носите едни и същи роби.
Свещеникът бе обзет от отчаяние.
— Ако се обличат като нас, то е, за да насаждат несигурност и страх. Не бива да им се оставяме.
— Ти страхливец ли ме наричаш? — изкрещя Сибранд с дрезгав глас. — Да не би да предизвикваш авторитета ми? Да не би да се надяваш да настроиш рицарите ми срещу мен?
— Не. Не. Не разбирам защо ми при-причинявате това… Не съм сторил нищо лошо.
— Не помня да съм те обвинявал в някакъв грях, затова избликът ти ми се струва доста странен. Да не би гузната ти съвест да те подтиква да направиш самопризнание?
— Нищо не признавам — рече свещеникът.
— Ясно. Предизвикателен до самия край.
Свещеникът беше ужасен. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше.
— Какво искаш?
Алтаир наблюдаваше как по лицето на стареца преминават най-различни чувства — и объркване, и отчаяние, и безнадеждност.
— Уилям и Гарние бяха твърде самоуверени, затова платиха с живота си. Аз няма да допусна същата грешка. Ако наистина си божи човек, тогава Създателят ще се погрижи за теб. Нека той възпре ръката ми.
— Ти си полудял — изплака свещеникът. Обърна се умолително към насъбралите се: — Никой от вас ли няма да прекрати това? Очевидно е, че той е отровен от собствения си страх. Вижда несъществуващи врагове.
Останалите от ордена се разшаваха, но никой не надигна глас. Гражданите също мълчаха и наблюдаваха безучастно. За всички беше очевидно, че свещеникът не е асасин, но онова, което мислеха, нямаше никакво значение. Всеки един от присъстващите се радваше, че не е набелязан за мишена на гнева на Сибранд.
— Очевидно е, че хората споделят опасенията ми — рече той и извади меча си. — Онова, което правя, е за Акра.
Свещеникът изрева, когато Сибранд заби острието в корема му, изви го, след което го извади и го изчисти. Старият се сгърчи на дока и след малко издъхна. Стражите изтеглиха трупа и го хвърлиха във водата.
Сибранд остана да наблюдава как потъва.
— Стойте нащрек. Докладвайте за всичко подозрително. Този не беше последният асасин. Упорити гадове… Сега обратно на работа.
Алтаир остана да наблюдава как с двамата си телохранители се отправи към гребна лодка. Тялото на свещеника се удари в корпуса, когато потеглиха, след това се понесе сред останките, които се люшкаха по водата в пристанището. Алтаир вдигна поглед към морето, където се виждаше голям кораб. Сигурно това беше убежището на Сибранд. Отново погледна лодката. Рицарят се изправи, за да огледа водата наоколо. Търсеше асасини. Непрекъснато ги търсеше, сякаш щяха да се покажат от морето около него.