Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Очите му започнаха да се затварят. Алтаир се изправи. Огледа двора и видя както красотата, така и колко е грозен. След това чу нечии стъпки да приближават и потъна в мрака. Сля се с града; Превърна се в острие сред тълпата…
— Имам въпрос към теб — рече Ал Муалим при следващата им среща. Беше възстановил старото звание на Алтаир и сега поне отново беше майстор асасин. Имаше чувството, че наставникът му иска да е сигурен в решението си, да се увери в онова, което Алтаир е научил.
— Какво е истината? — попита той.
— Ние имаме пълна вяра в себе си — отвърна Алтаир, нетърпелив да му достави удоволствие, да му докаже, че наистина се е променил, че решението му да покаже милост и състрадание наистина е било правилно. — Виждаме света такъв, какъвто е наистина и се надяваме някой ден цялото човечество да го види по същия начин.
— Какво тогава е светът?
— Илюзия — отвърна Алтаир. — Можем или да се предадем пред силата на тази илюзия — както става с повечето хора — или да престъпим границата й.
— И как ще я престъпим?
— Като признаем, че законите не са спуснати от божественото, ами от разума. Сега вече разбирам, че нашето кредо не ни дава свобода. Кредото ни повелява да проявим мъдрост.
Досега беше вярвал в кредото, без да вниква в истинското му значение. То беше зов да задава въпроси, да мисли задълбочено и да научава от всичко и всички, с които се сблъсква.
Ал Муалим кимна.
— Сега вече разбираш ли защо тамплиерите са заплаха?
— Ние ще разкъсаме илюзията, докато те ще я използват, за да властват.
— Точно така. Те ще преобразят света по начин, който им харесва. Затова те изпратих да откраднеш съкровището им. Затова го държа заключено. Затова ти ще ги избиеш. Дори един да оцелее, той ще продължи с опитите да установи и наложи Новия световен ред. Върви сега да намериш Сибранд. След като той умре, Робер дьо Сабле остава сам и много уязвим.
— Ще бъде сторено.
— Мир и покой, Алтаир.
27
Алтаир замина — надяваше се това да е последното му пътуване — за Акра, белязан от боеве град, над който бе надвиснал плащът на смъртта. Проведе разследване, след това отиде при Джабал в местния клон на Братството, за да вземе маркера. Когато спомена името на Сибранд, Джабал кимна умислено.
— Познавам го. Наскоро стана лидер на тевтонските рицари. Живее във Венецианския квартал и управлява пристанището на Акра.
— И аз научих същото, дори повече.
Джабал изви вежди, без да крие, че е впечатлен.
— Слушам те.
Алтаир му разказа как Сибранд е конфискувал корабите на доковете, за да ги използва като блокада, но не за да попречи на атака от страна на Салах Ал’дин. Това беше важен момент. Според наученото Сибранд възнамеряваше да попречи на хората на Ричард да получат провизии. Така всичко си идваше на мястото. Тамплиерите предаваха своите хора. Всичко му ставаше ясно, поне така си мислеше: смисълът на откраднатия артефакт, набелязаните мишени, дори крайната им цел. Въпреки това…
Въпреки това той не можеше да се отърси от чувствата, от усещането, че дори сега несигурността го обгръща като ранна утринта мъгла.
— Сибранд е ужасен, направо се побърква от страх, че смъртта му приближава. Затворил е района на доковете и сега се крие там в очакване корабът му да пристигне.
Джабал се замисли.
— Става опасно. Интересно дали е научил за мисията ти?
— Мъжете, които убих, бяха свързани. Ал Муалим ме предупреди, че са научили за действията ми.
— Бъди нащрек, Алтаир — рече Джабал и му подаде перото.
— Разбира се, Рафик. Според мен положението е в моя полза. Той е обзет от страх.
Понечи да тръгне, но Джабал го спря:
— Алтаир…
— Да?
— Дължа ти извинение.
— Защо?
— Задето се усъмних във верността ти към каузата ни.
Алтаир се замисли.
— Не. Аз бях този, който допусна грешка. Мислех, че съм над кредото. Не ми дължиш извинение.
— Както кажеш, приятелю. Бъди здрав.
Алтаир отиде на доковете, промъкна се през кордона на Сибранд с неподозирана лекота. Зад него се издигаха стените на Акра, някои рухнали, други нащърбени и неподдържани, пристанището пред него беше пълно с кораби и шлепове, виждаха се стари плавателни съдове, платформи и дървени скелети. Някои от корабите все още бяха на вода, други бяха останали от времето на обсадата. Превръщаха блестящото синьо небе в океан от кафяви останки.