Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
И Жозефин забрави всичко.
Забрави обидата, нанесена от колегите й, забрави мъката, обзела я в мига, в който научи за отстраняването си, мъката, която я лиши от каквото и да е желание, от най-простата идея. Не можеше да отвори историческа книга, да напише ред за дванайсети век, не можеше да си представи как е седяла с часове по библиотеките. Цялото й същество отказваше да се примири с мисълта да остане анонимната, трудолюбива и скромна научна работничка, поставена под домашен арест. А сега този мъж признаваше нейната компетентност, убеждаваше я в нейната значимост. Този мъж й заявяваше, че има талант. Тя изправи рамене. Бе щастлива да седи срещу него, щастлива, че го чака половин час, щастлива, че я гледа с уважение.
— Нищо ли няма да кажете? — попита той, насочвайки лъча на прожектора право към нея.
— Ами…
— Защото не сте свикнали да получавате комплименти, прав ли съм?
— Да ви призная, в университетските среди погледнаха с недотам добро око на това, че пиша… хм… подобна книга… Затова си помислих…
— Че книгата ви не струва нищо?
— Не. Не съвсем… смятах, че не е чак толкова добра, че по-скоро е някакво недоразумение.
— Недоразумение, което се продаде в петстотин хиляди екземпляра! Бих искал всяка година да издавам подобни недоразумения… Днес не са я докарали както трябва салатата от калмари — обърна се той към сервитьора, зает да сменя чиниите. — Като гледам, май не ви пука много-много за клиентите? Хубава работа! Ако бях на ваше място, щях да се притесня!
Сервитьорът се оттегли, засрамен.
Серюрие доволно цъфна в усмивка и се обърна отново към Жозефин.
— А семейството ви?
— О, семейството…
— Не се ли гордеят с вас?
Тя смутено се засмя.
— Не особено…
Той се отдръпна и я изгледа по-внимателно.
— В такъв случай как го правите?
— Как правя какво?
— Как живеете. Искам да кажа… след като никой не ви казва колко сте страхотна, откъде черпите сили за…
— Ами… свикнала съм… Винаги е било така…
— Смятате, че струвате колкото една лула орехи.
Тя го погледна учудена и трогната, в очите й се четеше безмълвният въпрос „как разбрахте“?
— А още повече сега, след смъртта на сестра ви… Смятате, че нямате право да живеете, нямате право да пишете, да дишате… Че не струвате пукната пара, че всъщност не вие, а тя е написала книгата!
— О, не! Това го зная, аз бях.
Той продължаваше да я гледа, усмихнат.
— Чуйте… знаете ли какво ще направите?
Жозефин поклати недоумяващо глава.
— Ще напишете нова книга. Първо, защото скоро ще ви свършат парите. Парите от една книга не траят вечно… не съм хвърлял поглед на сметките ви, преди да дойда, но ми се струва, че не ви е останало кой знае колко… Покупката на апартамента представляваше сериозен разход.
Всичко наоколо започна да се клати.
Масата, съвършеният декор, белите покривки, букетите от анемонии, услужливите сервитьори, всичко изчезна светкавично и й се зави свят. Сама насред покрито с отломки поле. Усети как корените на косата й подгизват… Погледна Серюрие с ужас.
— Не, не се тревожете… Не сте напълно разорена, но кредитът ви при нас чувствително намаля. Не преглеждате ли сметките си?
— Не съм особено наясно с тези работи…
— Добре… двамата с вас ще сключим договор: вие ще ми напишете книга, а аз ще ви плащам сметките. Става ли?
— Но…
— Още повече че не ми приличате на човек, който пръска състояния. Няма да ми струвате скъпо…
— …
— Не ми приличате на жена, която обича лукса. Никак дори! За да ви уважават, трябва да се изтъквате… Вие изобщо не го правите. По-скоро сте от тези, които се страхуват да не настъпят нечия сянка…
Сервитьорът се прокашля леко, за да даде знак, че е тук с двете ястия. Серюрие се отдръпна и поиска една минерална вода.
— Няма да се оставите да ви се качват на главата цял живот, я! Не ви ли омръзна? Какво чакате, та не заемете мястото, което ви се полага?
— Заради Ирис… Откакто Ирис…
— Умря. Това ли било?
Жозефин започна да се върти неловко на стола си.
— Откакто тя умря, вие се самобичувате и си забранявате да живеете?
— …
— Ама много сте мекушава!
Жозефин се усмихна.
— Защо се усмихвате? Би трябвало да ме наругаете, че ви наричам мека Мария…