Хартиени градове

Излязох от града по „Колониал драйв“. Карах бавно и се оглеждах за някой запуснат квартал. Възможно бе да съм изпуснал нещо. Зад мен имаше дълга колона коли и започнах да се притеснявам, че задържам цялото движение. Не можех да се разбера. Как е възможно при дадените обстоятелства да се тревожа за такива дребни, незначителни неща? Примерно да се питам всяка секунда дали оня в джипа зад мен си мисли, че съм един изключително предпазлив шофьор, или ме псува. Исках изчезването на Марго да ме промени, но на този етап промяна нямаше.

Докато опашката от коли се виеше зад мен като погребална процесия, от онези, на които се ходи по професионално или друго задължение, аз очевидно бях започнал да откачам, защото в един момент осъзнах, че си говоря с нея. Ще тръгна по струната, ще свиря на нея. Няма да предам доверието ти. Ще те намеря.

Но в интерес на истината, когато говорех с нея, се чувствах много по-добре, странно спокоен. И този „разговор“ не ми позволяваше да си представям всички останали зловещи вероятности. Стигнах до клюмналия знак към Гроувпойнт. Сигурен съм, че чух стотици откъртени въздишки на облекчение. Опашката се отпуши като тапа на шампанско в мига, в който завих по асфалтовия път, водещ към голямото никъде. Изглеждаше като алея за паркиране пред къща, само дето нямаше къща. Оставих мотора да работи и излязох. Гроувпойнт изглеждаше малко по-завършен, отколкото ми се бе сторил в началото. Две мръсни асфалтови алеи, стигнали до такава точка на разпад, че едва се виждаха очертанията им. Минах по двете алеи. Горещината се промъкваше в носа ми, после в дробовете. Изпепеляващото слънце правеше всяко движение невъзможно. Но вече знаех злокобната, но така сладка за момента истина, че при такава горещина смъртта започва да вони. А Гроувпойнт не миришеше на нищо друго освен на варен, спечен, дори прегорял въздух, както и на газовете от колата — телесните миризми на разпад остават близо до повърхността поради влажността им.

Огледах се. Търсех доказателство, че е идвала. Стъпки, нещо написано в пясъка, но явно аз бях първият човек, дръзнал да мине по тези улици от години. Полето беше равно, изкоренените навремето храсти така и не бяха успели да поникнат отново. Никакви пътеки, никакви палатки, никакви следи от огньове. Никаква Марго.

Върнах се в КЗИГПМ и потеглих към I-4, след което тръгнах на североизток към следващото място — Холи Медоус. Минах три пъти покрай него, докато го намеря, понеже имаше само дъбови дървета, обработваеми полета и поради липсата на табелка, вход, или каквото и да е обозначение не си личеше да е нещо повече от нищо. Но щом успях да набутам колата по мръсния разбит път измежду дъбовете и няколкото бора, изглеждаше досущ като Гроувпойнт. Главният път бавно изчезна, сякаш се изпари, и на негово място остана поле. Не виждах никакви други пътища, но на земята намерих няколко дървени летви боядисани със спрей. Предположих, че са служили за маркировка или нещо такова. Не надуших и не видях нищо подозрително, но изведнъж усетих как гърдите ми се огъват под тежестта на страха. Не разбирах защо, не проумявах от какво, но после го видях: когато бяха секли дърветата, за да почнат да строят, бяха оставили едно-единствено дърво. Съсухреният изкривен дъб с тъмната си сбръчкана кора по клоните беше досущ като дъба, до който намерихме Робърт Джойнър в Джеферсън Парк. Бях сигурен, че ще я намеря там, зад дървото.