![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
Боб погледна. Сцената от сражение му беше много позната. Хаос, насилие, побесняла тълпа, без правила, без съгласуване, мъже в отчаяни пози, с мрачни лица, нападащи с дълги копия и мечове, напомнящи този, който беше в ръцете му.
— Вижте този тук — каза Отова.
Посочи един човек, изпъкващ сред останалите, фигура в центъра на баталната сцена, с най-дългото копие, насърчаващ хората си.
— Това е Оиши, главният служител на Асано. Той е и главният герой на разказа ми. Той планирал и ръководел нападението, той събрал ронините, координирал разузнаването и изработил крайната стратегия. Знаел, че тайните шпиони на шогуна ги следят, затова стигнал дотам, че изпратил жена си да живее в бордей, за да ги заблуди. Или поне така се говори. Може би е търсил само повод да изостави жената и затова я пратил при гейшите.
— Едва ли е било изолиран случай — измърмори Боб.
— О, не. И така, Оиши разделил хората си на две групи и те се втурнали в атака. Един трябвало да обезвреди лъковете на телохранителите на Кира, като пререже тетивата им. Започнал ръкопашен бой, мъж срещу мъж, меч срещу меч. Най-умело си служел с оръжието Хорибе Йосубе; редом с него се биел тъстът му, Хорибе Яхей, седемдесет и седем годишен. Много от мъжете били стари. Най-младият бил синът на Оиши — на седемнайсет. Ние обаче се интересуваме от самия Оиши.
— Той е убил Кира.
— Да. След като избили цялата охрана, намерили злия Кира скрит в един килер за въглища. Оиши го познал по възрастта му и белега на челото. Разкъсал дрехата му и намерил и другия белег — на рамото. Оиши му подал кинжала си, танто. Кира не бил самурай. Отказал. Оиши го обезглавил с един-единствен удар на своя уакидзаши, с който преди две години Асано бил разпорил корема си. Ето това е мечът, наречен Сепукуто на Асано или Обезглавителя на Кира, който би разбунил духовете в Япония. Какво е станало с него? Никой не знае. Знаем само, че е бил изработен стотина години по-рано от майстора оръжейник Норинага от Ямато.
— Разбирам.
— Не, не разбирате, защото не съм свършил разказа. Всеки би разбрал историята, която ви разказах. Преданост, кураж, насилие, справедливост. Вълнуващ разказ. Много интересно. Сега обаче идва онази част, която е типично японска. Като е станало с четирийсет и седмината ронини? Дали са избягали и са се скрили? Дали са отплавали за Китай или Корея и са сменили имената си? Не. Отишли под строй в храма „Сенгакуджи“, където бил погребан господарят им, измили главата на Кира и я дали на монасите. После се предали на шогуна и зачакали присъдата му.
Имало много спорове, но в крайна сметка на всички до един било заповядано да си направят сепуку и всички го направили. Ето това е типично японската част от разказа. Те го направили с радост. Това не е трагедия, историята завършва щастливо. Четирийсет и седмината получили заповед от шогуна да разпорят коремите си и в един ден била организирана истинска оргия от самоубийства. Ето защо ги помним. Ето защо всеки ден стотици посещават храма „Сенгакуджи“ тук, в Токио, отиват на гробовете им и палят тамян. Ето защо на четиринайсети декември се организира голям фестивал в памет на деня, когато Оиши отсякъл главата на Кира. Това е Мечът. Единственият. Меч, който по нищо не се различава от този, който държите.
Боб погледна оръжието.
— Възможно ли е да е бил скъсен някак, преработен през трийсет и девета и използван във Втората световна война?
— Няма причина да не може да се случи. Той изчезнал. Можело да е навсякъде.
— Как би могло да се провери?
— По формата на острието, структурата на грапавините и вида на хамона може да се определи периодът, когато е изработен; после, ако се е запазила достатъчна част от опашката, може да се види името на Норинага и гербът на Асано. Никой от другите ронини нямал меч на Норинага. Оиши носел двата меча на Асано — уакидзаши и катана — на бяла лента около кошираето. Само той имал меч на Норинага.
— Ако този меч попаднеше при вас, какво щяхте да направите с него?
— Обезглавителя на Кира е символ на самурайска чистота, който би донесъл огромна слава на собственика си. Намирането му ще бъде празник за цяла Япония. Аз бих го дарил на собствения ми музей, за да могат да го видят всички японци. Това би било подарък за нацията. Нацията щеше да се радва. Или поне по-голямата част от нея.
— Какво би направил с него човекът, който е убил семейство Яно?
— Не знам, господин Суогър. Не знам. Със сигурност обаче няма да го даде лесно. Господин Суогър, разбирате ли в какво се забърквате?