47-ият самурай [bg]

— Ще направя, каквото трябва.

— Господин Суогър, предполагам, че сте способен човек. Йошида гарантира за вас, а той не би заложил името си за един престъпник. Затова самата лъжа, която сте измислили, говори за вашата честност.

— Искам само да изясня тази история, господине.

— Ще ви разкажа нещо. Ще ви разкажа историята на един меч. Меч, за който си струва да убиеш; меч, за който си струва да умреш; меч, който би направил притежателя си най-влиятелния и почитан човек в Япония. Готов ли сте да слушате?

— Да, господине.

— Добре, господин Суогър, да започваме. Ако нещо не разбирате, прекъсвайте ме.

Отова отиде при един остъклен шкаф, отключи го и извади един меч.

— Катана. От хиляда шестстотин петдесет и първа, използван от човек на име Ногами.

Суогър погледна оръжието.

— Хайде, извадете го от ножницата. Не се притеснявайте за етикета. Просто го извадете и внимавайте да не си отрежете някой пръст или крак.

Суогър извади меча. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, и сякаш бе зареден с някаква енергия.

Острието беше леко закривено, с миниатюрни вдлъбнатинки по ръба, където по-твърдата, режеща стомана правеше контакт с по-меката, носещата. От едната страна имаше бразда, а върхът бе с уникална структура от оребрявания, събрани в длетовиден профил. Защо беше така? Защо не завършваше просто с връх? Сигурно имаше причина. Тези хора бяха превърнали изучаването на рязането и пробождането в изкуство и наука; познаваха оръжията си и никой друг предмет в историята не беше толкова внимателно проектиран, колкото японските мечове.

Ръкохватката беше достатъчно дълга за две ръце и още малко, но можеше да се държи и с една, ако се наложи.

Мечът не беше красив. Не, беше просто оръжие, например като автоматичната пушка М–14, съвършен, функционален, предназначен само за една цел и изработен от хора, които са се интересували единствено от нея.

В ръцете му той сякаш се съживи. Какво бе казал Томи Кълпепър? О, да: „Той иска да среже нещо“. Наистина. Той бе жаден за кръв. С огнестрелното оръжие беше друго — човек свиква с него, то се превръща в обикновен инструмент. Мечът обаче те изпълва с вълнение всеки път, когато го докоснеш.

Суогър се изправи и размаха непохватно меча, почувства леките вибрации, докато набираше скорост и инерция. Браздите издаваха тихо свистене.

— Да започнем със снега, господин Суогър. Снегът влиза случайно в японското въображение в една студена нощ през декември хиляда седемстотин и втора година според старите календари, а според сегашния — на трийсет и първи януари хиляда седемстотин и трета. Представете си колона от мъже, общо четирийсет и седем, проправящи си път през тъмния град, наричан тогава Едо, в свирепа виелица. Вървят превити от студ, но не мислят за свирепото време, а за отмъщение.

Боб си представи снега. Представи си мъжете, вървящи във виелицата, с прибрани в ножниците мечове, с наведени глави, изпускайки облачета пара в тъмната нощ. Сцената можеше да е в Русия, можеше да е край Чосан в Корея или при Вали Фордж в Съединените щати. Можеше да е навсякъде, където някой се е сражавал за онова, в което е вярвал.