Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
И не щеш ли, зад нея се разнесе трясък. Изцвилиха коне. Разкрещя се мъжки глас.
Сърцето на Елайза се разтуптя и тя едва не падна. Страхуваше се да провери какво се е случило. Спря се тъкмо навреме. Не й беше лесно, беше любопитна по природа, майка й все това повтаряше. Клатеше глава, цъкаше с език и казваше на Елайза, че ако не започне да възпира мислите си и да не им позволява да припкат пред нея, в крайна сметка ще се блъсне в планина, създадена от собственото й въображение. Обаче ако Сами беше наблизо и я видеше, че наднича, щеше да бъде принудена да загуби, а вече почти се бе добрала до реката. Вонята на тинята на Темза, примесена със серистия мирис на мъглата. Почти беше спечелила, трябваше да отиде само още малко по-нататък.
Вече се чуваше гълчава, която се отдалечаваше от нея, и подрънкването на звънче, което пък се приближаваше. Някой глупав кон сигурно се беше блъснал в количката на точиларя, понеже конете винаги малко откачат в мъглата. Ама каква досада! Нима имаше шанс да чуе Сами, ако той решеше да я нападне тъкмо в този момент?
В мъглата изплува смътното очертание на каменната стена, издигната покрай брега на реката.
Елайза се ухили широко и последните няколко метра преодоля тичешком.
Честно казано, тичането беше против правилата, но тя просто не се сдържа. Ръцете й се удариха във влажните камъни и тя изписка доволно. Беше успяла, беше спечелила, отново беше надхитрила Изкормвача.
Елайза се набра по стената и победоносно седна отгоре, оглеждайки улицата, от която идваше. Забарабани с пети по стената и огледа пелената от мъгла зад прокрадващата се фигура на Сами. Горкият Сами! Не го биваше толкова в игрите като нея.
По-дълго учеше правилата, по-трудно влизаше в отредената му роля. Преструвката не се удаваше на Сами толкова лесно, колкото на Елайза.
Докато седеше, звуците и миризмите на улицата отново я връхлетяха. С всяко вдишване тя усещаше масления дъх на мъглата, а звънчето, което беше чула, звучеше по-силно, приближаваше се. Хората край нея бяха видимо възбудени, всички се стичаха в една посока, както когато синът на вехтошаря получаваше епилептичен пристъп или когато идваше латернаджията.
Ама, разбира се! Латернаджията, ето къде беше Сами.
Елайза скочи от стената и одраска обувката си в щръкнал камък в основата.
Музиката въздействаше неустоимо на Сами. Без никакво съмнение той стоеше до латернаджията със зяпнала уста и се взираше в инструмента, напълно забравил за Изкормвача.
Елайза последва скупчващите се хора, подмина бързо магазинчето за тютюн, обущаря и заложната къща. Но когато навалицата се сгъсти, звънчето заглъхна, а музика не се чуваше, затова Елайза ускори крачка.
В корема й се бе появила бучката на неназовим ужас, затова тя с лакти си запроправя път сред хората — елегантни дами с фусти за разходка, господа с полуофициални костюми, улични момчета, перачки, чиновници — и през цялото време се озърташе за Сами.
Започваха да пристигат вести от сърцевината на тълпата и Елайза дочу откъслечни думи, разменени с възбуден шепот над главата й: черен кон изскочил изневиделица, момченце, което не го забелязало, ужасната мъгла…
Не е Сами, помисли си тя, не можеше да е Сами. Той вървеше по петите й, тя непрекъснато се ослушваше да го чуе…
Вече беше близо, почти бе стигнала до свободното от хора място. Прозираше през мъглата. Притаи дъх, промуши се до предната редица зрители и пред очите й се появи зловещата сцена.
Видя всичко почти незабавно. Черният кон, крехкото момчешко телце, проснато пред месарницата. Рижата коса беше станала тъмночервена там, където се бе разпиляла по облите камъни. Гърдите зееха разпрани от конското копито, сините очи бяха безжизнени…
Месарят беше излязъл и беше коленичил до момчето.
— Отишъл си е. Не е имал никакъв шанс дребосъкът.
Елайза погледна към коня — беше неспокоен, уплашен от мъглата, тълпата, шума. Топлият му дъх излизаше с пуфтене от ноздрите и за кратко изместваше мъглата.
— Някой да знае как се казва момчето?
Тълпата се раздвижи, хората се размърдаха, заобръщаха се един към друг, свиваха рамене, клатеха глава.
— Май съм го виждал — обади се неуверен глас.
Елайза срещна лъскавото око на коня. Светът и всичките му шумове се вихреха край нея, но конят стоеше неподвижен. Двамата се измерваха с поглед и в този миг тя усети, че той провижда вътре в нея. Видя бездната, която беше зейнала толкова светкавично, че тя щеше цял живот да се опитва да я запълни.