Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Все някой трябва да го познава — настоя месарят.
Елайза съзнаваше, че би трябвало да изпитва омраза към черното животно, че трябва да ненавижда силните му крака и гладките яки хълбоци, но не беше така. Приковала очи върху него, тя изпита усещането, че едва ли не го познава, че конят усеща като никой друг празнотата в нея.
— Добре тогава — отсече месарят. Подсвирна и се появи млад чирак. — Докарай количката и вдигни тялото на момчето.
Чиракът забързано се върна вътре, после се показа с дървена ръчна количка. Докато товареше на нея окървавеното тяло, метачът се зае да чисти кръвта.
— Мисля, че момчето живее на Батърси Чърч Роуд — разнесе се бавен уверен глас. Приличаше на един от служителите в правната кантора, където работеше майка им — не беше точно глас на богаташ, но звучеше по-изискано от гласовете на другите крайречни обитатели.
Месарят вдигна поглед, за да види откъде идва гласът.
Висок мъж с пенсне и чисто, но износено сако, пристъпи напред от мъглата.
— Онзи ден го видях.
Сред тълпата се разнесе ропот, докато присъстващите смилаха чутото. Отново погледнаха към размазаното телце на момчето.
— А да знаете от коя къща, гос’ине?
— Опасявам се, че не знам.
Месарят даде знак на чирака си.
— Закарай го на Батърси Чърч Роуд и поразпитай. Някой може да го познава.
Конят кимна на Елайза, наведе глава три пъти, после въздъхна и отмести поглед.
Елайза примигна.
— Чакай — повика го тя почти шепнешком.
— А? — погледна я месарят.
Всички очи се насочиха към нея — дребното момиченце с дългата руса плитка. Елайза погледна към мъжа с пенснето. Стъклата му лъщяха и бяха толкова бели, че тя не можеше да види очите му.
Месарят вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи.
— Е, казвай, дете. Знаеш ли как се казва горкото момче?
— Казва се Сами Мейкпийс — отговори Елайза — и е мой брат.
* * *
Майка им беше заделила пари за погребението си, но не бе направила същото за децата. И напълно естествено, понеже кой родител изобщо би допуснал нуждата от подобно нещо?
— Ще го погребат като просяк в „Сейнт Брайд“ — заяви госпожа Суиндъл по-късно същия следобед. Сръбна супа от лъжицата си, после посочи към Елайза, която седеше на пода. — Ще отварят общия гроб в сряда. Явно дотогава ще трябва да го държим тук. — Задъвка вътрешността на бузата си, издала напред долната си устна. — Горе, разбира се. Не мога да допусна вонята да прогони клиентите.
Елайза беше чувала за просяшките погребения в църквата „Сейнт Брайд“ — за огромната яма, която разравяха всяка седмица, за купчината тела, за свещеника, който изломотваше набързо словата на службата, та да се избави възможно най-бързо от адската воня.
— Не, не в „Сейнт Брайд“ — възрази Елайза.
Малката Хати престана да дъвче хляба си. Подпъхна залъка в лявата си буза и ококорено започна да мести поглед от майка си към Елайза.
— Не ли? — стиснаха лъжицата тънките пръсти на госпожа Суиндъл.
— Моля ви, госпожо Суиндъл — каза Елайза. — Нека го погребем както му е редът. Като мама. — Прехапа език, за да не се разплаче. — Искам Сами да бъде при мама.
— Така, значи! И сигурно искаш катафалка, теглена от коне. И един-двама професионални оплаквачи? Вероятно смяташ, че двамата с господин Суиндъл трябва да плащаме за твоите префърцунени погребения? — Жената изсумтя жадно, наслаждавайки се на неприятната кавга. — Каквото и да си мислят хората, госпожичке, ние не сме благотворителна организация, така че момчето ще отпътува за отвъдното в „Сейнт Брайд“, освен ако ти нямаш някакви пари. За такива като него това е предостатъчно.
— Не искам катафалка, нито оплаквачи, госпожо Суиндъл, просто искам той да си има свой гроб.
— И как точно предлагаш да го уредим?
Елайза преглътна мъчително.
— Братът на госпожа Бейкър има погребално бюро, може би той ще успее да го уреди. Не се съмнявам, че ако вие го помолите, госпожо Суиндъл…
— Да искам услуга заради теб и твоя брат идиот?
— Не е идиот.
— Ама е достатъчно глупав да се остави да го стъпче кон.
— Не е виновен, случило се е заради мъглата.
Госпожа Суиндъл засмука още супа с долната си устна.
— Той дори не искаше да излиза — додаде Елайза.
— Разбира се, че не е искал — каза госпожа Суиндъл. — Той не вършеше такива пакости, а ти.
— Моля ви, госпожо Суиндъл, мога да платя.
Две вежди се изстреляха нагоре.