Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
— Надявам се да запомниш, Лилия, че понякога не можем да избегнем грозотата. Бъди смела. Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е било отредено да бъдеш.
След което стана, подпря се на бастуна си и, накуцвайки, напусна стаята. Думите й съвсем не ме успокоиха! Моята решителност, приключенски дух и вътрешната ми сила напълно ме изоставиха. Наистина се почувствах като невеста — уплашена, тъжна и ужасена от предстоящата раздяла със семейството ми.
Когато Снежно цвете влезе, ме намери побеляла от страх. Тя приседна там, където бе стояла майка ми преди това, и започна да ме утешава.
— Десет години си се подготвяла за този момент — нежно ми вдъхваше кураж тя. — Следваш правилата, изложени в книгата за женското благочестие. Словата ти са благи, но сърцето ти е силно. Косите ти са сресани скромно. Не си слагаш пудра и руж. Умееш да предеш памук и вълна, да тъчеш, шиеш и бродираш. Владееш изкуството на готвенето, поддържането на чистотата, знаеш как винаги да имаш горещ чай на печката и как да палиш огън. Грижиш се подобаващо за нозете си. Всяка нощ преди лягане сваляш старите бинтове. Миеш стъпалата си старателно и ги намазваш с точно толкова благоухание, колкото трябва, преди да ги увиеш в чисти превръзки.
— Ами… съпружеските задължения?
— Какво за тях? Леля ти и чичо ти са се забавлявали, докато са ги изпълнявали. Майка ти и татко ти са ги извършвали достатъчно, че да народят много деца. Не може да е трудно като бродирането или чистенето.
Стана ми малко по-добре, но Снежно цвете не бе свършила. Помогна ми да си легна, сгуши се до мен и продължи да ме възхвалява.
— Ще станеш добра майка, защото си грижлива — шепнеше в ухото ми тя. — Но също така ще бъдеш и добър учител. Откъде знам ли? Виж само на колко неща научи мен.
Замълча за миг, за да се увери, че умът и тялото ми са попили думите й, преди да продължи с по-прозаичен тон:
— Пък и видях как семейство Лу те гледаха вчера и днес.
Изтръгнах се от прегръдката й и се обърнах с лице към нея.
— Разказвай. Разкажи ми всичко.
— Помниш ли, когато господарката Лу ти поднесе супата?
Как можех да забравя. Та нали това в моите очи бе началото на доживотно унижение.
— Цялото ти тяло трепереше — каза Снежно цвете. — Как го направи? Всички забелязаха. Всички се впечатлиха от твоята деликатност и сдържаност. Докато седеше на мястото си с приведена глава, показвайки каква безупречна девойка си, господарката Лу погледна към съпруга си. Усмихна му се одобрително и той й отвърна. Ще видиш. Тя е строга, но има добро сърце.
— Но…
— Ами как само разглеждаха стъпалата ти! О, Лилия, сигурна съм, че цялото ми село е щастливо, задето някой ден ти ще заемеш мястото на господарката Лу. Сега се опитай да поспиш. Чакат те още много дълги дни.
Лежахме с лице една към друга. Снежно цвете положи длан върху бузата ми, както обикновено.
— Затвори очи — нареди ми нежно тя.
Подчиних й се.
На следния ден сватбарите пристигнаха в Пууей достатъчно рано, за да можем да се върнем в Тункоу в късния следобед. Щом чух свирнята в покрайнините на селото, сърцето ми запрепуска. Не можах да сдържа сълзите си и те се застинаха по лицето ми. Мама, леля, голямата ми сестра и Снежно цвете с плач ме отведоха на долния етаж. Пратениците на младоженеца пристигнаха. С помощта на братята ми натоварихме чеиза в очакващите паланкини.
На главата си отново носех короната и воала и не виждах никого, но чувах гласовете на моето семейство, докато пеехме последните песни, които по традиция си разменят невестата и роднините.
— Една жена никога не ще стане ценна, ако не напусне селото си — запя мама.
— Сбогом, мамо — отзовах се аз. — Благодаря ти, че отгледа безполезната си дъщеря.
— Сбогом, дъще — меко каза татко.
При звука на гласа му от очите ми рукнаха две струйки сълзи. Притиснах се към парапета на стълбата. Внезапно ме обзе нежелание да тръгвам.
— Ние, жените, от люлка сме орисани да се разделим с родните си места — запя леля. — Ти си като птичка, която се изгубва в облаците навеки.
— Благодаря ти, лельо, че ме развеселяваше. Благодаря ти, че ми разкри истинския смисъл на мъката. Признателна съм ти, че сподели уменията си с мен.
От тъмния ъгъл, в който леля стоеше, отекнаха хълцанията й. Не можех да я оставя да скърби в самота. Хлипанията ми се присъединиха към нейните.