Търсенето на скритата истина

На този етап знаех, че е най-мъдро да запазя мълчание. Но не беше лесно. Имаше няколко хапливи коментара, които исках да направя. Да напомня, че аз бях донесла оръжията, аз бях разбрала за желязото, аз защитавах битката, когато тяхната безценна ВП беше сляпо и настойчиво против. Но можех да разчета настроението на тълпата, а в самия му корен беше поговорка, стара като времето: по-добре познатото зло отколкото непознатото. Особено ако познатото зло все пак е на път да ти даде това, което искаш.

Не можех да се състезавам с това. Аз бях злото, което познаваха едва от няколко кратки месеца. И представянето ми не беше съвсем добро. Не и с Роуина като отговорник за медиите.

Гласът на Великата повелителка се повиши.

- Искам да знам числеността на Фае в града, за да започнем да планираме как и кога да нападнем - тя вдигна малката си ръка и я сви в юмрук. - Днес е зората на нов ред! Вече няма да позволявам любовта ми към вас да ме заслепява, както беше в миналото. Ще поведа дъщерите си гордо в битка и ще правим това, за което сме родени. Ще напомним на Фае, че ние ги изгонихме от нашия свят и ги принудихме да се крият шест хиляди години. Ще им напомним защо се страхуваха от нас и отново ще ги прогоним! Шийте зрящи, на война!

Тълпата избухна в одобрителни викове.

До мен Дани каза:

- Какво, мамка му? Тя как направи това, Мак?

Погледнах към Роуина, тя погледна към мен и проведохме цял разговор с очи.

„Дете, наистина ли вярваш, че би могла да ми ги отнемеш?" -присмиваше се свирепият u син поглед.

„Туш! Пази си гърба, старице!"

Беше спечелила. Засега.

Но не беше пълна загуба. Въпреки че Роуина си приписваше заслугите, поне шийте зрящите започваха да правят всичко, което исках от тях, без изследването на МПД, а това можеше да почака. Може да бях загубила войната, но бях спечелила няколко от битките. Първите ми опити се бяха провалили. Следващите нямаше да се провалят.

- Политика, Дани - промърморих. - Имаме много да учим.

Нищо не беше лесно за мен в Дъблин. Вече не очаквах и да бъде, нито щях да губя време да се оплаквам, когато можех да го използвам по-добре и да продължа напред.

- Ъ-хъ - съгласи се тя навъсено. - Но пак няма да u върна меча си.

Роуина се обърна към нас с усмивката си на кобра.

- Кат, отдавна беше време да те удостоя с тази чест - каза тя. - Ти ще ни водиш към победа, носейки Меча на светлината. Дани, дай го на Катрина! Мечът сега е неин.

Пет секунди по-късно бях на ръце и колене насред едно каменисто поле и повръщах останките от закуската, която бях изяла преди час. През целия си живот не съм имала толкова друсащо, ужасно возене.

- Какво беше това? - изстенах, докато триех уста с опакото на ръката си. - Хиперскорост?

- Аз казах - сопна се Дани, - че няма да u дам моя меч!

Погледнах към нея, както си стоеше над мен - кльощави лакти,

които стърчаха навън, юмруци на кръста, огненочервена коса, пламтяща на слънчевата светлина, - и едва не се засмях. Хлапето беше напълно непредвидимо. Но изчезването ни щеше да има последици. Ако трябваше сама да решавам, щях да защитавам каузата си по-дълго. Щях да предложа съдействие, закрила, както се опитах да го направя с Джейни. Ако се бях провалила, щях да накарам Дани да ни измъкне оттам. Но първо щях да опитам, а в опита ми някои от момичетата щяха да прочетат цели томове. Вече беше твърде късно. Не се съмнявах, че Роуина се е възползвала от ситуацията докрай. Изкарала ни е завършени предатели. Обърнали сме гръб на целия орден.