Търсенето на скритата истина

- Която сама е яла - обявих аз, преди тя да успее. - И можете да отхвърлите пристрастеността. Аз го направих - една точка за Роуина. Както подозирах, беше чела дневника ми. Опитах се бързо да го прелистя наум, за да предвидя къде още може да се пробва да издърпа чергата изпод мен. Бях изляла сърцето и душата си в тези страници. -Роуина казва, че ви променя. Не съм убедена, че е така. Сами съдете дали аз съм „прокълната"! - рекох им. Сами съдете дали хората в Дъблин, които водят нашата война вместо нас, са наистина различни заради това, че са направили необходимото, за да оцелеят! Или продължавайте сляпо да приемате думите на Роуина. Ако съм толкова прокълната, защо съм единствената шийте зряща в челните редици, която прави нещо?

- Хей! - внезапно Дани се озова върху капака на автобуса до мен. -Аз какво съм? Кълцан дроб?

- Плато с деликатеси - уверих я. - Уиски от най-горния рафт.

Тя се ухили.

- Защото тя иска Книгата за себе си - обвини Роуина. - Затова е там, навън. За да може да вземе властта за себе си.

- О, глупости! - подиграх се. - Ако беше вярно, щях да се съюзя с Ънсийли много отдавна. И нямаше да се налага ЛГ да ме превръща в

При-я.

- Откъде да знаем, че все още не си? - настоя Роуина.

- Мога да вървя - отвърнах студено. - Да бъдеш При-я - казах на жените, - е нещо ужасно. Но аз не само се възстанових, а придобих и някакъв имунитет към сексуалното обаяние. В'лане вече няма влиянието на Секс-до-смърт-Фае върху мен.

Това привлече вниманието им.

- Вижте, можете да се изправите лице в лице с това, което е там навън, и да станете по-силни. Или да се криете зад тези стени и да приемате заповеди, докато стане невъзможно да се спаси планетата ни. Искате да говорим за клетви ли? Цялата ни раса ще бъде прокълната, ако ние не направим нещо.

Жените отново избухнаха и се обърнаха една срещу друга, говорейки като обезумели. Определено ги бях размърдала. В няколкото кратки минути им бях дала информация, с която тяхната Велика повелителка разполагаше от години. Бях ги накарала да се чувстват повече в правото си, отколкото тя ги беше оставяла да се чувстват някога.

Роуина ме изгледа ледено и се обърна да проучи протежетата си.

Тя не направи опит да ги усмири, нито пък аз. Предпочитах те сами да се настроят. После щях да ги прекъсна и да им разкажа за плановете си. Да сформирам екипи и да раздам задачи.

Роуина отново ме гледаше.

Подозирах, че иска да се обърне към тълпата, но аз нямаше да u помогна да я усмири. Щях да надуя свирката след няколко минути и да изнеса заключителната си, вдигаща на бунт реч.

Това, което стана после, стана толкова бързо, че не можах да го спра.

Роуина измъкна от джоба на робата си свирка и я наду рязко три пъти. Тълпата мигновено утихна, очевидно тренирана да реагира на звука. После Роуина заговори и беше твърде късно да я спра, без да изглеждам заядлива и дребнава. Щях да я оставя да се изкаже, после, щом свърши, да обърна думите u срещу нея.

- Познавам повечето от вас от раждането ви - каза тя. - Посещавах домовете ви, гледах как растете и ви доведох тук, когато стана време. Познавам семействата ви. Бях част от ежедневните ви битки и триумфи. Всяка от вас е като мое собствено дете.