Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Те не убиват плячката си, а оставят жертвите си живи, за да страдат, и понякога се връщат да ги посетят, извличайки някаква болна храна от техния ужас и нещастие. Бях гледала два пъти как се храни Сивият мъж. За мен той беше особено ужасяващ, защото от години безсрамно използвах външния си вид като предимство.
Флиртувах за по-добри бакшиши, трепках с мигли на пътните ченгета, симулирах знойна руса глупост, за да получа своето. Преди да дойда в Дъблин, мислех, че красотата е единствената сила, която имам, и че ако я изгубя, ще се чувствам безполезна.
- Баронс казва, че жертвите неминуемо се самоубиват - поясних на Дани, - защото не могат да понесат да живеят, изглеждайки така.
- Ще оправим кучката - каза Дани студено.
Усмихнах се, но усмивката ми изтля бързо. Бяхме пристигнали на местоназначението си и аз се взирах, отпаднала духом. Исках отговори и разчитах силно да получа някои тук, но „Ревемал 939“ беше пълно разочарование.
Преди месеци елегантната фасада на „Честър“ от гранит, мрамор и полирано дърво щеше да привлича отегчените богаташи и преситените хубавици, но също като останалата част на Дъблин клубът беше повален на колене по време на Хелоуин и изисканата някога триетажна сграда беше развалина. Прозорците от цветно стъкло хрущяха под ботушите ни, докато заобикаляхме отломките. Мраморните колони на входа бяха белязани от дълбоки разрези, които изглеждаха така, сякаш са направени с нокти от стомана. Пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от тротоара и захвърлени на усукана купчина, като блокираха входа, сякаш които и Ънсийли да бяха отговорни за станалото, таяха специална омраза към мястото.
Табелата на клуба висеше на кабелите си пред купчината. Беше смазана на парчета. Отпред и отстрани сградата беше гъсто покрита с графити. Нямаше как да се влезе вътре през предната врата, между лампите и табелата на клуба.
И нямаше причина.
„Честър“ беше дотолкова изоставен, колкото всичко останало в града.
Ударих облечения си в ръкавица юмрук в дланта си. Беше ми писнало от задънени улици и липса на отговори.
- Да търсим Сивата жена! Тя трябва да е тук някъде - изръмжах.
- Защо? - Дани ме гледаше безизразно.
- Защото съм объркана и ядосана, ето затова.
- Но аз никога не съм била на клуб - протестира тя. - Дори се облякох подобаващо.
- Това не е клуб, Дани. Това е унищожена сграда.
- Всякакви неща се случват тук!
- Какви? Сенките вдигат купон вътре, сред отломките?
Тя се засмя.
- О, човече, забравям колко си глуха! Не можеш да чуеш музиката. Ритъмът е як, различен от всичко, което съм чувала. Слушам я от няколко преки. Долу, Мак. Трябва да слезем долу.
Дани беше права. Музиката беше различна. Но както скоро щях да открия, не беше единственото различно нещо в „Честър". Всъщност, нищо не беше нормално. Клубът щеше да промени целия ми начин на мислене и да прати у дома многото промени, през които светът беше преминал, докато аз бях... заета.
Входът за клуба вече беше отзад - незабележима, очукана метална врата в земята, която изглеждаше като забравен вход на мазе. Ако Дани не беше чула музиката, щях да подмина мястото и да не заподозра нищо.
Вратата изскърца, докато се отваряше, водейки към тесен черен търбух. Въздъхнах. Мразех да съм под земята, но някак все се озовавах там. Откачих МакОреола от раницата си, включих всички лампи и го закопчах на главата си. Дани направи същото и слезнахме по стълбата облени в светлина, отворихме втора врата в пода и слезнахме по втора стълба. Озовахме се по средата на някакво индустриално фоайе, декорирано с изискан градски шик, срещу висока двойна врата.
Все още не чувах никаква музика. Вратите трябва да бяха доста дебели. Протегнах сетивата си на шийте зрящ с желанието да добия някаква представа какво да очаквам, но каналът все още беше пълен със статичен шум, който беше просто по-силен.
Дани ми хвърли поглед през присвитите си очи.
- Не мислиш ли, че ще има защити или нещо такова?
- Мисля, че да прекосиш Дъблин нощем и да останеш жив, както и да откриеш това място, си е може би достатъчна защита - казах сухо и бутнах вратата. Не помръдна. - Стига, разбира се, да успееш да отвориш вратата.
Свалих МакОреола и го закопчах, все още светещ, на раницата си. Разроших коса, за да не изглежда сплескана.
Дани се присъедини към мен, заедно избутахме вратата и за първи път видяхме „Честър".