Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Чудя се дали затова Баронс рядко се мяркаше през деня. Защото и той е бил повреден като нас и е намерил утеха в потайността на сенките. Сенките са чудесни. Те крият болката и маскират мотивите.
Даррок ме оставя през деня с малък контингент от неговата армия и отказва да ме вземе с него. Искам да го притисна, усещам се като животно в клетка, но има граници, които знам, че е по-добре да не прекрачвам, ако искам той да ми вярва.
Прекарвам следобеда в апартамента му, пърхайки наоколо като ярка пеперуда. Вдигам неща, преглеждам книги и надничам в шкафове и чекмеджета, възкликвам на това и онова, докато претърсвам мястото под маската на любопитството, а стражите ме гледат бдително.
Не намирам нищо.
Те отказват да ме пуснат в спалнята му.
Тази игра се играе от двама. Аз отказвам да пусна който и да било в моята. Усилвам защитните си руни, за да запазя раницата и камъните. Ще вляза в неговата спалня по един или друг начин.
Късно същия следобед боядисвам косата си, изсушавам я и я оформям в бъркотия от големи, свободни къдрици.
Отново съм руса. Колко странно. Спомням си как Баронс ме нарече дяволита дъга. Това ме кара да копнея за бяла къса пола и розова камизола.
Вместо това се пъхвам в кървавочервена рокля, черни ботуши с високи токчета, които обгръщат краката ми чак до средата на бедрото, и черно кожено палто с козина по яката и ръкавите, чийто колан закопчавам плътно на кръста, за да покажа извивките си. Черни ръкавици, ярък шал и диаманти на ушите и врата допълват ансамбъла. След като по-голяма част от Дъблин е мъртва, пазаруването е мечта. Жалко, че вече не ми пука.
Когато Даррок се връща, разбирам по изражението в очите му, че съм избрала добре. Той смята, че съм избрала черно и червено заради него, цветовете на неговите стражи, цветовете, които той ми каза, че е избрал за бъдещия си двор.
Аз избрах черно и червено заради татуировките по тялото на Баронс. Тази вечер нося моето обещание към него, че ще поправя нещата.
– Твоята армия няма ли да дойде с нас? – питам, когато излизаме от апартамента. Нощта е студена и ясна, по небето блестят звезди. Снегът се е стопил през деня и павираните улици са сухи за разнообразие.
– Ловците ненавиждат нисшите касти.
– Ловците? – повтарям като ехо.
– Как очакваше да търсим Шинсар Дъб?
Яздила съм преди с Баронс, в нощта, когато се опитахме да заловим Книгата с три от четирите камъка. Чудя се дали Даррок знае това. Той е имал предимството на хитро скритото огледало в задната уличка на „Книги и дреболии Баронс“ и аз няма как да знам колко е научил за мен.
– А ако я намерим тази вечер?
Той се усмихва.
– Ако я намериш за мен тази вечер, МакКайла, ще те направя моя кралица.
Оглеждам го бързо. Облечен е богато в костюм на Армани – туид, кашмир и кожа. Не носи нищо. Знанието ли е ключът към сливането с Книгата? Ритуал? Руни? Предмет?
– Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? – питам откровено.
Той се смее.
– Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля – казва той копринено – се надявах на прелъстяване.
Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.
– Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.
Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.
– И какво, МакКайла? Какво сме ние? – обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.
– Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.
Той проучва лицето ми.
– Наистина ли вярваш в това?
Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.
Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.
Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам... свободна.