Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
По време на пътуването се виждахме много по-рядко, отколкото се бях надявал. Той искаше да си направим четворка, но нямаше с кого и затова се виждахме само на ядене. От време на време обаче идваше да изпие един коктейл в бара и ми разказваше за момичето с червената барета и за приключенията си с нея, като ги представяше все необикновени и приятни, както правеше преди, а аз се радвах, че той отново е такъв, какъвто беше или поне какъвто го познавах, и се чувствах спокоен. Мисля, че беше щастлив единствено когато някое момиче беше влюбено в него и му се покоряваше, както стружките на магнита, помагаше му да се разкрие и му обещаваше нещо. Но какво точно — не знам. Може би му обещаваха, че на света винаги ще има жени, които ще отдават най-светлите, най-чисти и изключителни мигове от живота си, за да подхранват и подкрепят превъзходството, което той, носеше у себе си.
Детското гости
Когато Джон Андрос се почувства стар, започна да намира утеха в мисълта, че животът му продължава чрез неговото дете. Страшните тръби на забравата не звучаха толкова силно, когато чуваше как шляпкат крачетата й или когато гласът й му бърбореше възторжено и непонятно по телефона. Последното се случваше всеки следобед в три часа, когато жена му се обаждаше от предградието в службата, и той започна да го очаква с нетърпение като един от най-приятните мигове в работния си ден.
Физически не беше стар, но животът му представляваше серия от трудни изкачвания на стръмни върхове, така че на трийсет и осем години, след като бе спечелил битките с болестите и бедността, му бяха останали по-малко от обичайния брой илюзии. Дори и чувството към дъщеричката му беше специфично. Тя бе прекъснала доста бурната любовна връзка с жена му и беше причина да живеят в предградие, където за чистия въздух плащаха с безкрайните тревоги около прислугата и с изтощителната въртележка на метрото.
Малката Ид го интересуваше главно като олицетворение на определен момент от детството. Обичаше да я слага в скута си, да разглежда подробно уханната й пухкава главица и очите й, чиито ириси имаха цвят на утринна синева. След като отдаваше почитта си по този начин, Джон беше доволен, когато бавачката я вземаше от него. След десет минута започваше да се дразни от самата жизненост на детето; често, когато се счупеше нещо, избухваше, а един неделен следобед, когато дъщеря му провали играта на бридж, като криеше непрекъснато асото пика, той вдигна такъв скандал, че накара жена си да се разплаче.
Това беше нелепо и Джон се срамуваше от себе си. Подобни случки бяха неизбежни, а и не беше възможно малката Ид да прекарва цялото време, когато се намираше в къщи, в детската стая на втория етаж, където, както казваше майка й, с всеки изминал ден тя все повече „заприличваше на човек“.
Беше на две годинки и половина и днес следобед например щеше да ходи на детско гости. Голямата Идит, майка й, му съобщи това по телефона в службата, а малката Ид потвърди факта, като изкрещя в нищо неподозиращото му ляво ухо: „Аш ще ходя на гошти!“
— Нали ще се отбиеш у Марки на път за в къщи, скъпи? — продължи майката. — Ще бъде забавно. Ид ще бъде пременена с новата розова рокля…
Разговорът бе прекъснат от внезапен трясък, което означаваше, че телефонът е бил съборен на пода. Джон се засмя и реши да си тръгне по-рано — идеята за детско гости в нечий дом му допадаше.
„Каква сладка олелия! — весело си помисли той. — Цяла дузина майки и всяка една не поглежда нищо друго освен собствената си рожба. Малчуганите чупят разни вещи и посягат с ръце към тортата, а всяка майка си тръгва към къщи, убедена в изтънченото превъзходство на собственото си дете пред останалите присъстващи.“
Днес той беше в добро настроение — нещата в живота му вървяха по-добре от всеки друг път. Слезе от влака на спирката, поклати отрицателно глава към един нахален таксиметров шофьор и закрачи нагоре през мразовития декемврийски сумрак по дългия склон към своя дом. Бе едва шест часът, но луната беше изплувала и озаряваше с горда светлина тънката захарно снежна покривка над тревните площи.
Докато вървеше и вдишваше дълбоко студения въздух, той се почувства още по-щастлив, а идеята за детското гости му харесваше все повече. Започна да се чуди как ли изглежда Ид в сравнение с останалите деца на нейната възраст и дали розовата рокля, с която щеше да бъде облечена, й придава съвсем нов и зрял вид. Като ускори крачка, той наближи собствения си дом, където светлините от повехналото коледно дърво продължаваха да греят в прозореца, но отмина по тротоара. Гостито беше у семейство Марки, в съседната къща.