Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Напуснете града за тази нощ.

Колата им чакаше пред хотела и Пола уморено се отпусна върху копринените възглавнички в ъгъла на седалката.

— Толкова много неща имам да ти казвам — промълви тя, — че времето няма да ми стигне.

— Разкажи ми за себе си.

— Ами — тя се усмихна на Хагърти — за това също трябва много време. Имам три деца — от първия си брак. Най-голямото е на пет години, следващото на четири и последното на три. — Тя отново се усмихна. — Не съм си губила времето, нали?

— Момчета ли са?

— Едно момче и две момичета. След това… О, случиха се много неща, преди една година получих развод в Париж и се омъжих за Пит. Това е всичко — освен че съм ужасно щастлива.

В Рай спряха пред голяма къща близо до „Бийч Клъб“, откъдето веднага изскочиха три почернели от слънцето слаби деца, които се откъснаха от гувернантката англичанка и се затичаха към тях с непонятни викове. Пола прегърна разсеяно и непохватно всяко от тях и те приеха ласките й неподвижно — явно им бяха казали да не се блъскат в мама. Даже и на фона на свежите им личица кожата на Пола не изглеждаше никак повехнала — при цялата си физическа отпуснатост тя му се стори по-млада от времето, когато я беше видял за последен път в Палм Бийч преди седем години.

По време на вечерята Пола беше прекалено заета, но после, докато отдаваха почит на радиото, тя легна със затворени очи на канапето и Ансън си помисли дали не е излишен. Но в девет часа, когато Хагърти стана и учтиво съобщи, че ще ги остави за малко сами, Пола бавно започна да говори за себе си и за миналото.

— Първото ми дете — каза тя, — това, което се казва Дарлинг, по-голямото от момиченцата… когато разбрах, че съм бременна, ми се искаше да умра, защото Лоуъл ми беше като чужд. Написах ти писмо и го скъсах. О, ти беше толкова лош с мен, Ансън!

Отново започваше старият диалог, надигащ се и заглъхващ. Ансън усети внезапно нахлулите спомени.

— Не беше ли сгоден по едно време — запита тя — за някакво момиче на име Доли не знам коя си?

— Никога не съм бил сгоден. Опитах се, но никога не съм обичал друга освен теб, Пола.

— О! — възкликна тя. След малко добави: — Това дете е първото, което наистина желая. Разбираш ли, аз съм влюбена, най-сетне.

Той не отговори, потресен от измяната на паметта й. Тя може би забеляза, че нейното „най-сетне“ го беше наранило, защото додаде:

— Аз бях увлечена по тебе, Ансън, ти можеше да ме накараш да сторя каквото си поискаш. Но ние нямаше да сме щастливи. Не съм достатъчно умна за теб. Аз не обичам нещата да бъдат сложни, както ти. — Тя замълча, след това каза: — Ти никога няма да се ожениш.

Думите й му подействаха като удар в гърба — от всички обвинения това беше най-незаслуженото.

— Бих искал да се оженя, ако жените бяха по-различни — каза той. — Ако не ми бяха ясни до такава степен, ако не разваляха отношението на мъжа към другите жени, ако имаха поне малко гордост. Ако можех да заспя за известно време и да се събудя в дом, който е наистина мой — ето това е, за което съм роден, Пола, това е, което жените виждат и харесват в мен. Само че вече не мога да издържам на предварителните условности.