Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Най-голямата част обаче се бяха обособили в постоянно семейно общество, обединено от някой клуб в предградията, и точно при тях Ансън чувстваше най-остро своето отчуждение.
В началото на семейния си живот всички бяха имали нужда от него — той им даваше съвети относно ограничените им финанси и разсейваше опасенията им дали е разумно да си родят дете, ако живеят в двустаен апартамент с баня, но преди всичко в техните очи той беше големият свят отвън. Но сега финансовите им затруднения бяха минало, а със страх очакваното дете имаше куп братчета и сестричета. Всички винаги се радваха да видят стария Ансън, но се обличаха официално за срещите си с него и се опитваха да му направят впечатление с настоящото си положение и не споделяха тревогите си. Вече нямаха нужда от него.
Няколко седмици преди трийсетия му рожден ден се ожени последният му близък приятел от младежките години. Ансън влезе в обичайната си роля на главен свидетел, подари обичайния си сребърен сервиз за чай и отиде до обичайния параход, за да се сбогува. Беше горещ петъчен следобед през май и когато си тръгна от пристанището, се сети, че всичко е затворено за края на седмицата и той е свободен до понеделник сутринта.
„Накъде?“ — запита се.
В Йейлския клуб, разбира се — ще играе бридж до вечерята, а след това ще изпие два-три коктейла в стаята на някого и ще прекара една приятна импровизирана вечер. Той съжаляваше, че днешният младоженец нямаше да е с него — двамата винаги можеха да извлекат толкова много от подобни вечери; те знаеха как да привличат жените и как да се отърват от тях, и точно колко внимание заслужаваше всяко момиче в интелигентното им епикурейство. Баловете бяха нещо планирано — трябва да се придружи определено момиче до определено място и да се забавлява в точно определени граници; трябва да се пие малко, не много — мъничко повече от допустимото, и в определен час на сутринта човек трябва да стане и да каже, че си отива вкъщи. Стояха настрана от колежаните, пияниците, бъдещите ангажименти, от сбивания, чувства и непредпазливост. Такъв беше техният стил. Всичко останало беше проява на разгулност.
На сутринта никога не се налага да съжаляваш — не трябва да взимаш решения, но ако си попрекалил и сърцето ти малко не е в ред, минаваш на сух режим за няколко дни, без да даваш да се разбере, и чакаш да се натрупа достатъчно нервна скука у теб, за да отидеш на друго увеселение.
Фоайето на Йейлския клуб беше безлюдно. В бара трима доста млади бивши възпитаници на университета веднага го изгледаха, но без интерес.
— Здравей, Оскар — обърна се той към бармана. — Мистър Кейхил да е идвал днес следобед?
— Мистър Кейхил замина за Ню Хейвън.
— А-а… така ли?
— Отиде да гледа мача. Доста народ отиде.
Ансън надникна още веднъж във фоайето, замисли се за миг, след това излезе и тръгна по Пето Авеню. През широкия прозорец на един от клубовете му — не беше ходил там почти пет години — го гледаше мъж с побеляла коса и воднисти очи. Той се спря, обърна се кръгом и тръгна по Четирийсет и седма улица към апартамента на Тийк Уордън. Някога Тийк и жена му бяха най-близките му приятели — това беше един от домовете, посещаван често от него и Доли Каргър в дните на тяхната връзка. Но Тийк беше започнал да пие и жена му беше заявила публично, че Ансън има лошо влияние над него. Думите й достигнаха до Ансън доста преувеличени, а когато накрая всичко се изясни, крехката магия на близостта беше безвъзвратно унищожена.
— Мистър Уордън вкъщи ли е? — попита той.
— Заминаха в провинцията.
При тази вест неочаквано го заболя. Бяха отишли в провинцията, без да го известят. Преди две години щеше да знае датата, часа, щеше да намине в последния момент, за да пийнат по едно на сбогуване и да се уговорят кога да дойде пак у тях. Сега бяха заминали, без да се обадят.
Ансън погледна часовника си и си помисли дали да не прекара края на седмицата заедно с близките си, но имаше само пътнически влак, с който щеше да се клатушка цели три часа в убийствената горещина. И на следващия ден, когато отиде в провинцията, и в неделя — нямаше настроение за игра на бридж по верандите с разни учтиви абитуриенти и за танци след вечеря в местния хотел — увеселения в умален вид, които баща му ценеше прекалено високо.
„О, не — каза си… — Не.“
Той беше внушителен, изпълнен с достойнство млад мъж, вече малко пълен, но без следи от отпуснатост. Можеше да служи за модел на стълб (понякога човек бе убеден, че това не може да бъде стълб на обществото, а в други случаи — на нищо друго) или на правосъдието, или на църквата. Няколко минути той стоя неподвижен на тротоара пред къщата на Четирийсет и седма улица; може би за първи път в живота си нямаше какво да прави.