Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Ако замина — заяви той, — никога няма да се върна.

— Това е невъзможно, човече. Ще се върнеш след три месеца и от депресията ти няма да има и следа. Тип-топ както винаги.

— Не. — Той поклати упорито глава. — Ако спра, няма да започна да работя отново. Ако спра, ще означава, че съм се отказал, че с мен е свършено.

— Да опитаме. Остани шест месеца, ако искаш — не се страхуваме, че ще ни напуснеш. Та ти ще бъдеш нещастен, ако не работиш.

Уредиха пътуването му. Те харесваха Ансън, всички го харесваха, и промяната, която се забелязваше в него, предизвикваше тъга сред колегите му. Ентусиазмът му, който винаги бе признак за делова дейност, вниманието към равните нему и по-нисшите по длъжност, силата на жизнения му дух — в последните четири месеца изключителната му нервност беше обърнала тези му качества в дребнав песимизъм на четирийсетгодишен мъж. При всички сделки, в които участваше, действаше вяло и насила.

— Ако замина, никога няма да се върна — повтаряше той.

Три дни преди да отплава, Пола Лажандър Хагърти умря по време на раждане. Тогава се виждах доста често с него, тъй като щяхме да пътуваме заедно, но за първи път, откакто бяхме приятели, той не ми каза нито дума за това, което изпитваше, нито пък аз забелязах и най-малкия признак на вълнение у него. Главната му грижа беше фактът, че е на трийсет години — насочваше разговора така, че да може да го спомене, и после млъкваше, като че ли той трябваше да подтикне събеседника му към определени размисли и това само по себе си му бе достатъчно. Като неговите съдружници и аз бях стъписан от промяната в него и се зарадвах, когато параходът навлезе във водното пространство между двата свята, като остави неговия зад гърба му.

— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи той.

Влязохме в бара с дръзко самочувствие, характерно за първия ден след всяко отплаване, и си поръчахме четири мартинита. След първия коктейл в него настъпи промяна — той се пресегна и ме тупна по коляното с веселост, каквато проявяваше за първи път от няколко месеца.

— Забеляза ли момичето с червената барета? — попита той. — Онова смуглото, което се сбогуваше с двете немски овчарки на пристанището.

— Хубава е — съгласих се аз.

— Направих справка за нея в списъка на пътниците и открих, че е сама. След няколко минути ще сляза при стюарда. Довечера ще вечеря с нас.

Малко по-късно той ме остави сам, а след един час вече се разхождаше с нея нагоре-надолу по палубата и й говореше със своя силен и ясен глас. Червената й барета се открояваше на фона на сиво-зелената вода; от време на време тя го поглеждаше, като вдигаше рязко главата си и се усмихваше с радост, удоволствие и предчувствие. По време на вечерята пихме шампанско и ни беше много весело, а след това Ансън се зае да ръководи томболата със заразително увлечение и няколко души, които ме бяха видели с него, ме запитаха за името му. Той и момичето разговаряха и се смееха на едно канапе в бара, когато тръгнах да си лягам.