Последната кашмирска роза

Те се спогледаха. Не последваха въпроси, но и на двамата им мина една и съща мисъл през ума.

Слуга в ливрея стоеше учтиво в горната част на стъпалата, а покланяйки се от тъмното, айята се появи, пое под крилото си Нанси и бързо я поведе нагоре с твърде пресилено благоразположение, докато слугата насочи Джо към ред стъпала. С крайчеца на окото си видя Нанси да изчезва нагоре по друг ред стъпала и с ирония се зачуди дали чичото нарочно ги беше настанил на порядъчно разстояние един от друг.

За човек, свикнал с пощенската станция в Паникхат, стаята, в която го заведоха, беше невероятно луксозна. Мраморен под, мраморни стени, резбована рамка с мрежа на вратата към обширния балкон, легло, което би могло да побере четирима, баня с течаща вода, а на мястото на шапковидното приспособление, към което беше привикнал, имаше истински клозет с надпис „Джон Болдинг, Лондон“. Във вдлъбнатина на махагоновата седалка бе закрепена ръкохватка от слонова кост, на която бяха изписани думите: „Повдигни, за да пуснеш водата.“ На тоалетната масичка намери друга бележка, на която с леко разкривен почерк пишеше: „Вечерята ще бъде сервирана в седем часа. Този човек ще ви упъти.“ Джо се поклони на „този човек“, който чакаше, за да го обслужи, и му разреши да напълни ваната.

Подготвяйки се за вечерята си с губернатора, на връщане по „Чауранги“ Джо се беше отбил в магазина на сухопътните войски и военноморския флот и си бе купил бяла парадна куртка и тъмносин пояс. Нямаше ни най-малка представа какъв би бил подходящият цвят за полицай от Скотланд Ярд, но сметна, че с тъмносиньото не би сбъркал.

Избръснат и изкъпан, облечен с помощта на прикрепения към него слуга, Джо се огледа във високото огледало в подвижна рамка. Обезпокоително се развълнува и въодушеви при мисълта за вечер, прекарана насаме с Нанси. Насаме, тоест без да се броят грижите на шестимата или малко повече прислужници. Той излезе на балкона, за да събере мислите си, наслаждавайки се на внезапно спусналия се здрач и на вечерния вятър, духащ откъм река Хуглия на юг. И подпъхвайки по стар навик носната си кърпа под ръкава и слагайки табакерата в джоба си, тръгна, следвайки своя водач, през лабиринта на голямата къща. Надолу по стъпалата, през обширна стълбищна площадка, нагоре по други стъпала и после на веранда с панорамен изглед към града. През верандата се отиваше до хладен балкон, осветен от лампа, и маса с колосана бяла покривка и сребърни прибори, на която бяха запалени свещи.