Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
Нанси продължи, а в това време бе сервирано кафето:
— Дори си направих календар и зачерквах всеки изминал месец, седмица или ден до момента, в който щях да се върна вкъщи. Но когато броят на дните до края стана поносимо малък, сполетя ни ужасен удар. Войната. Изведнъж всичко коренно се промени. По това време родителите ми бяха в Англия в едногодишен отпуск. Баща ми се върна в Индия, където го чакаше полкът му. Ние — трите вещици, както наричахме себе си — проведохме сериозно съвещание в салона на училището, толкова добре си го спомням. Решихме да се изучим за медицински сестри. Не можеш да си представиш какви усложнения създаде това решение! Но ние бяхме упорити, следвахме целта си и накрая станахме трите най-невинни в света сестри от Червения кръст.
Бяхме разбрали, че във Франция има индийски войски. Сметнахме, че ако сме хитри, бихме могли да отидем при тях и да се грижим за тях. Написахме писмо до Военното министерство, в което попитахме дали не се търсят медицински сестри, говорещи хинди — „какво ще кажете“? Очевидно ръката на някой стар индиец в министерството бе посегнала към писмото ни, защото — воденичното колело се въртеше бавно — един ден се озовахме на един военен кораб на път за Св. Омер. Британска полева болница. Струваше ни се, че сме умрели и сме се пренесли в рая! Обичахме униформите си, обичахме уважението, което ни оказваха момчетата, и нямахме нищо против възхищението на нашите съученички, останали в Англия. Получих писмо от татко, в което той пишеше: „Браво на теб, моето момиче! С мама се гордеем с теб!“ Горкият човечец! Не му бе писано да се гордее дълго. В Сринагар, където се намираше татко, върлуваше холера, и преди да успее отново да ми пише, двамата с мама починаха.
Никога не съм обичала Англия, освен когато нашите бяха там. Хората бяха много мили и никога не сме оставали без покани за празниците, но с радост отидохме във Франция. Тя бе първата спирка по пътя към Индия, нали разбираш. За мен Индия беше бяла и златиста. Училището — червено и кафяво, а Франция я виждах в сиво и пак в сиво и почти винаги валеше дъжд. Може би невинаги; трябва да е имало и топли дни, но не ги помня.
Спомням си първата вечер след пристигането ни в болницата в Св. Омер, бях си легнала. Чух някой да боботи, зачудих се кой ли можеше да е и тогава осъзнах, че не беше човек — бе артилерията. Артилерията боботеше постоянно. От този момент в продължение на три години.
Не е за вярване, че нямаше друг толкова невеж и наивен като нас. Обучението бе доста повърхностно — няколко месеца във възстановителната болница на индийските войски в брайтънския Павилион, представяш ли си! И това беше всичко. Нищо друго не научихме, освен да бинтоваме тежко ранени, да носим подноса със закуската и да парираме агресивното им отношение към нас. Да ги държим на разстояние. На разстояние! Как да държиш на разстояние един мъж, когато половината от корема му е отнесена от експлозив? Отчаяно се нуждаеха от медицински сестри, така че ни хвърлиха, на практика необучени, в най-напечената работа. През първата седмица видях как умират петима мъже. Малките момичета от Челтънъм не стават често свидетели на подобни гледки, но ние се намирахме посред вихъра на смъртта. Едва ли някоя от нас бе виждала преди гол мъж — единствената си представа за мъжката анатомия бяхме придобили от скулптурите в Лувъра. Но в края на първата седмица сменяхме подлоги, без да ни мигне окото!
Джо се възползва от разведреното й настроение и я попита нещо, което отдавна искаше да разбере.
— Имало ли е любовни истории между сестрите и пациентите? Тази тема бе обект на доста преувеличения сред редовите войници, уверявам те!
— Рядко. И много дискретни — тя замлъкна, чудейки се дали да доверява тайни, и след като му хвърли преценяващ поглед, продължи: — Да, случваше се. Животът бе напрегнат и много мимолетен в онези условия. Често обявяваха мъжете за здрави и съвсем скоро отново ги връщаха на бойната линия. Ние, момичетата, знаехме — просто знаехме — кога някое момче нямаше да се върне от фронта. А освен това, Джо, някои от тях, особено онези, които се сближаваха със сестрите, също го знаеха и най-много съжаляваха не защото щяха да изгубят живота си, а заради това, че щяха да умрат, без да са обичали някого. И сестрите бяха там, за да ги утешават. Вярваха в това и аз не бих укорявала онези, които предпочитаха да следват инстинктите си.
Тя го погледна открито и дръзко. Дали се опитваше да разкаже нещо за себе си? Защо смяташе, че е необходимо? Тук имаше някаква загадка. Сърцето му се разтуптя от възбуда при мисълта за вероятната причина.