Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
— Не знам дали е необичайно… Не се случва често, но във всички случаи — не е нечувано. Веднъж или два пъти в годината, мисля. Ако действаш бързо и веднага ти бъде оказана медицинска помощ, не би се стигнало до фатален край, но Джоуни навсякъде ходеше сама и повече нямам какво да кажа.
Нещо подтикна Джо да попита:
— Сигурно сте бил много скръбен?
— Бил? — каза Кармайкъл. — Още съм скръбен. Това беше най-печалното нещо, което ми се беше случвало от толкова дълго време… И, разбира се… — той замълча известно време, а сетне продължи: — … предполагам, че често се среща в семействата. Нещо се случва с партньора ти и ти се замисляш за нещата, които никога не си изрекъл или направил. Женен ли сте? Не сте. Значи вероятно не бихте го разбрали, но във всеки брак има безброй моменти, когато си могъл да бъдеш по-мил и внимателен. Ще ви дам пример — Джоуни мразеше змиите. Обземаше я ужас от тях, а по това време живеехме в къща със сламен покрив — в една от онези стари къщи отпреди метежа. Таванът беше брезентов. Една вечер си седяхме вкъщи и видяхме голяма змия да прекосява тавана под сламата от единия до другия край. Търсеше мишки. Помислих си, че Джоуни ще припадне! Тя изпищя, разхълца се, разплака се… ужасна работа! Слугите дотърчаха от всички посоки! Нищо не можеше да я успокои, освен да се преместим в нова къща. По това време не можехме да продадем къщата, без да изгубим значителна сума пари, и аз рекох: „И дума да не става!“ Не биваше да го казвам, нали разбирате. Не беше мило да го казвам. И после, разбира се, онази история с кобрата. Приличаше на злощастна съдба. Наказание за мен може би. Тъкмо щях да спомена, че дълго време ми отне, докато се възстанових, но мисля, че съм се възстановил. М-да. Човек прави всичко възможно. Навярно не е много добро, но винаги казвам, че всеки прави това, което е по силите му.
С трепереща ръка той напълни отново чашите, а Джо набързо го преведе през останалите смъртни случаи.
— Шийла Форбс?
— Отвратително, опасно място е това. Могло е да се случи с всеки.
— Алиша Симс-Уорбъртън?
— Онези салове от волска кожа — адски опасни, ако ме питате.
— Пеги Съмършам?
— Не знам. Не я познавам. Съжалявам, мисля, че не мога да ви помогна особено.
— Ако работиш в полицията, да знаеш къде да не търсиш, е също толкова полезно, колкото да знаеш къде да търсиш — каза Джо и не за първи път го изрече.
— Да — съгласи се Кармайкъл, — да, мисля, че е вярно. Никога не съм се сещал за това. Да знаеш къде да не търсиш, а?
— Да — потвърди Джо. — Ами това е, бих казал. Благодаря ви много за търпението. Боя се, че ще ме вземете за проклет любопитен човек, който си вре носа в чуждите работи.
— Не, не — увери го Кармайкъл. — Съвсем не. Елате да се видим пак, когато сте в Калкута и не в толкова натоварен ден, ако разбирате какво имам предвид. Извинете ме, че няма да ви изпратя до долу — трябва да приготвя това, ъъ, тези неща, ъъ, до утре.
Джо се озова отново на хлебарската улица. Тъй като изобщо не му се искаше да се връща пеш по „Чауранги“, той повика една минаваща рикша да спре и уверен, че не беше разобличил коварния, изплъзващ се и изкусен сериен убиец, пое обратно към хотел „Гранд Ориентал“, като пътьом се отби в един-два магазина.
В хотела, сред непознатата Калкута и след унинието от разговора с Кармайкъл, Джо много се зарадва да види Нанси, която седеше на малка маса за чай. Той се приближи към нея с протегнати ръце и хвана нейните, когато тя се изправи да го поздрави. Желанието да я целуне бе преодоляно от предположението, че стаята е пълна с хора, които тя познава, и той направи компромис, като целуна ръката й, а след кратко колебание — и другата.
— О, скъпи ми Уотсън — рече той. — Надявам се, че си прекарала следобеда по-ползотворно от мен.
Със свободна бързина, на която той завидя, Нанси му поръча чай, а след малко се появиха още един чайник, чиния със сандвичи и голямо парче плодов кейк.
— Не съм сигурна, че съм свършила кой знае колко — каза тя, изваждайки бележник и поставяйки го на масата, — но Филип Форбс е много ценен човек. Все пак е бил началник на медицинската служба от 1911 г. чак докато полкът не се е върнал от Франция. Направил е аутопсия на Дори Прентис и на адютанта на Прентис, също и на Джоун Кармайкъл. Както и на жена си. Ужасна е историята с Шийла. Тя действително е изпитвала ужас от височини…
Джо остави парчето кейк на масата и рязко изрече:
— Повтори го пак.
— Тя действително е изпитвала ужас от височини… — повтори послушно Нанси и продължи: — И аз го попитах: „А защо е тръгнала по тази пътека, след като е изпитвала ужас от височини? Това не е най-подходящото място за човек, на когото му се вие свят“, а той отвърна толкова трогателно. Като член на Медицинския корпус на индийската армия той и Шийла всъщност никога не са били част от полка. По-скоро бойците ги търпели, отколкото да ги приемат радушно, и когато я поканили на пикник с онези хора, Шийла била поласкана и възхитена. Това бил пробивът в обществото, който тя очаквала. Горкото дете, тя била едва на двайсет и три! И въпреки че пътеката не й се понравила, тя стиснала зъби и поела нагоре по нея. О, снобизъм! Понякога се чудя какви престъпления се извършват в твое име. Той не допуска, Форбс имам предвид, че Шийла навярно е била убита. Въобще. Просто го приема като особено гротескна шега от страна на Съдбата — Нанси замълча за миг, сетне рече колебливо: — Джо, смяташ ли, че има вероятност да вървим по грешен път? Че не е било нищо повече от ужасяващ нещастен случай? При положение, че при най-добрите обстоятелства Шийла е била неспокойна ездачка, силно се е стараела да не направи грешка. Неспокойна и малко изплашена. Това се е предало на коня, нали разбираш.