Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Нотариусът вече подготвяше документите, които Мариус трябваше да подпише, но внезапно се спря:
– По дяволите! Липсва ни още един документ... Ще изпратя един от помощниците си в службата по ипотеките.
Дъглас изглеждаше много объркан. Сякаш воден от някакво шесто чувство и притеснение, Мариус стана енергично:
– Не мога да чакам, би трябвало вече да съм при господин Мартели. Ако искате, да отложим подписването на документите за понеделник следобед.
– Така да бъде – съгласи се колебливо нотариусът. – Разбира се, бих предпочел да свършим още днес. Видяхте колко бърза господин Отие! Добре, елате вдругиден!
На улицата Мариус въздъхна облекчено. Бе постъпил като дете. Изчерви се при мисълта за неясните съмнения, които го бяха обхванали. Почти се бе предал на властта на едно неопределено чувство. Свиваше рамене като момче, което се е уплашило от собствената си сянка. Впрочем бе щастлив, че има пред себе си два дни за размисъл, за изясняване и преодоляване на съмненията.
Още следобед имаше приятно посещение в кантората си при господин Мартели. Господин Дьо Жирус, който от безделие обикаляше градовете на департамента, дойде да го види. Току-що бе пристигнал в Марсилия и щеше да отпътува на следващия ден вечерта.
– Ах, скъпи приятелю – възкликна той, – колко ви завиждам, че сте беден и трябва да работите, за да живеете! Не можете да си представите колко се отегчавам... Стига да можех, бих заел мястото на брат ви: струва ми се, че ако съм в затвора, ще ми бъде по-забавно...
Мариус се усмихна на странните желания на стария граф.
– Процесът срещу Филип – продължи господин Дьо Жирус – ме държа в напрежение цял месец. Никога не съм присъствал на подобен театър на глупостта и човешката мизерия. По време на процеса страшно ми се прииска да стана и да кажа онова, което мисля. Ако го бях направил, сигурно щяха да ми сложат усмирителна риза... В Ламбеск стана трудно да се живее.
От самото начало Мариус си мислеше само как да попита господин Дьо Жирус за Отие. Мислеше, че графът би трябвало да познава този човек, който живееше в същия град според думите на нотариуса Дъглас. Опита се да си придаде безразличен вид.
– Все пак в Ламбеск има богати хора. Бихте могли да се срещате с тях. Така поне по-малко бихте се отегчавали... Не познавате ли господин Отие, собственик на имение, мисля, ваш съсед?
– Господин Отие? – старият аристократ ровеше в паметта си. – Не познавам човек с такова име в Ламбеск. Казвате, че е собственик?
– Да... Наскоро е купил къща в Марсилия. Трябва да има доста голямо имение някъде близо до замъка ви.
Господин Дьо Жирус продължаваше съсредоточено да мисли. Най-после въздъхна:
– Лъжете се, наистина не познавам господин Отие... Сигурен съм, че нито един от собствениците в Ламбеск не се казва така, защото ми беше интересно да разуча имената на всички жители в района. Това е също начин за развлечение...
Мариус пребледня:
– Става дума за някой си господин Отие, който е получил голямо наследство. Понастоящем е в Шербур и ще отпътува за Ню Йорк, където е починал роднината, чийто единствен наследник е той.
Графът се разсмя.
– Каква е тая история, която ми разправяте? Ако подобно нещо се случеше в Ламбеск, мислите ли, че нямаше да зная и че нямаше да се забавлявам цяла седмица благодарение на шума, вдигнал се от подобно събитие в моя малък град?... Повтарям ви, никога не е имало Отие в Ламбеск и никой не с оставял наследство на човек с такова име.
Мариус остана като поразен. Обяснението на графа беше точно и Дъглас явно лъжеше. Младежът не смееше да се задълбочава в мислите си.
– За какво ви интересува този Отие? – попита заинтригуван господин Дьо Жирус.
– Не, питам просто така – измърмори Мариус. – Един мой приятел ми говори за този човек. Явно не съм чул добре името на града.
Все още се колебаеше да обвини Дъглас. Главата му бучеше и това му пречеше да прецени трезво ситуацията. Когато господин Дьо Жирус му подаде ръка за довиждане, Мариус изглеждаше доста объркан. Старият аристократ предложи:
– Каня ви на откриването на ловния сезон! Ще ми е много приятно да ви видя...
Когато графът си тръгна, Мариус беше съвсем смутен. Несъмнено тук имаше някакво недоразумение. Но твърденията на господин Дьо Жирус бяха категорични: не познаваше господин Отие от Ламбеск. Следователно Дъглас лъжеше с някаква цел. Младежът не смееше да прави заключение; чувстваше как под краката му се разтваря пропаст и започна да си обяснява безпокойството, което го обземаше при вида на нотариуса. Тъй като все още изпитваше само съмнения, обеща си да разбере цялата истина, преди да се ангажира в каквото и да било и да се подпише. Разбираше колко е сериозно и най-малкото обвинение, затова реши да действа много предпазливо, без да бърза да показва недоверието си.