Kолеж за магьосници

— Да, задръстен съм. Не си прави труда да ми четеш лекция за самоподценяването, защото идея си нямаш колко съм затънал. Може да съм умен, но не съм на вашето ниво. Ако не беше Фог, още миналия семестър щяха да ме изритат от колежа.

— Хубаво.

— Виж, всички вие можете да си позволите да се правите на тежкари, обаче аз трябва да си скъсам задника от зубрене, за да остана тук! Ако ми видиш оценките… слава богу, че няма по-малка цифра от нулата.

— На всички ни се налага да работим усърдно — промърмори Куентин с леко извинителен тон. — С изключение на Елиът.

— Дори да е така, ученето ви доставя удоволствие. Тогава сте в стихията си. — Джош блъсна с рамо остъклената врата и излезе на моравата, като в движение навличаше палтото си. — Ега ти кучешкия студ! Виж, тук ми харесва, обаче сам няма да се справя. Не знам как се получава. — Ненадейно сграбчи Куентин за реверите на палтото и го притисна до стената на Къщата: — Не загряваш ли? Не знам как се получава! Правя ли магия, никога не съм сигурен дали ще се получи, или ще се издъня! — Лицето му, което обикновено приличаше на ведра месечина, се бе превърнало в маска на гнева. — Вие призовавате силата и тя идва. А пък аз не знам дали ще се подчини, когато ми потрябва. Идва и изчезва, без дори да знам защо!

— Успокой се, бе, човек. — Куентин го хвана за раменете. — Ще ми смажеш циците. — Той хукна подир Джош, който го пусна и гневно замарширува към лабиринта. — Обърнал си се за помощ към Лавлейди, така ли?

— Помислих си, че ще може… не знам… — Шишкото безпомощно сви рамене. — Да ми удари едно рамо, че да не се излагам пред вас.

— Като ти пробута някой боклук, който е купил по интернет.

— В интерес на истината, той има интересни връзки. — Джош явно възвръщаше душевното си равновесие и гневът му стихваше. — Даскалите се правят, че го презират, но тайно пазаруват от него. Чух, че преди две години Ван дер Веге купила от него старинно чукче за врата, което се оказало ръка на Оберон, царя на приказната страна. Чеймбърс го използва за отсичане на дърветата около моравата… Та аз си рекох, че Лавлейди ще ми продаде талисман, с който да си повиша оценките. Може да се правя, че не ми пука, обаче мечтая да остана в училището! Не искам да се върна там. — Той махна с ръка, все едно обозначаваше целия външен свят.

— И аз искам да останеш — промърмори Куентин. И неговият гняв вече отшумяваше. — Но да се обърнеш към Лавлейди… Да му се не види, защо не потърси помощ от Елиът?

— От Елиът ли? Той е последният, от когото ще поискам нещо. Виж, знам, че и на него не му е било лесно, обаче няма да ме разбере.

— Какво се опита да ти пробута вехтошарят?

— Шепа прах. Мръсникът ми каза, че е прахта на Алистър Кроули, най-грешния човек на земята.

— И какво щеше да я правиш? Да я смъркаш ли?

Минаха през пролука в дърветата около ливадата и видяха печална сцена. Елиът и Джанет стояха прегърнати в единия край на игралното поле и изглеждаха премръзнали и отчаяни. Бедната Алис беше клекнала на един каменен квадрат и трепереше от студ. Естествениците бяха в другия край на игрището — бяха решили да играят, въпреки че съперниците им бяха по-малко. Лицата им почти не се виждаха, закрити от качулките на друидските им мантии, които някой беше ушил от зелени кадифени завеси, без да се съобрази, че тази тъкан не бива да се мокри.