Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
- Викал ме е Пешо нещо - каза бавно Митака, той винаги говореше бавно, все едно не го ебеше какво и на кого казва.
- Да, копеле, долу те чака Пешо с Мишо и Тонката, нещо важно било... - Иво не отмести поглед от монитора, но гласът му прозвуча малко напрегнато.
Митака не усети промяната в тона на прекия си началник и с небрежна походка се насочи към входа на подземието. Ама така ходеше, все едно не беше обикновен лейтенант, а самият дон Вито Корлеоне. Пичовете го чакаха в далечния край на тунела, който стигаше до блока, на чийто покрив живееха. Митака дори се зачуди защо не го бяха викнали през другия вход. Първо не можа да види къде са, но музиката се чуваше отдалеч и той бързо се ориентира. Разпозна и изпълнителя, беше този, новият пич - Трики. Пешо винаги си беше падал по шантава музика, но на моменти като този например направо прекаляваше. Слушаше само психопатии, въобще не можеше да слуша нещо нормално. А бе въобще дразнеше се сериозно Митака на Петър, но беше решил да търпи. Още няколко месеца и всичко щеше да е фидка. После можеше да прати всичките тези калитковци на майната им, а той - да си бие камшика. Ебаси тъпаците бяха, на моменти направо се чудеше как издържа да е около тях.
Сепна се от стъпки зад себе си. Обърна се рязко и видя, че на няколко метра зад него върви Иво.
- К’во става бе, Ивак?
- И аз идвам, Мите, давай - бързо се изравни с него Иво и го тупна по рамото.
След стотина метра стигнаха до врата, която обикновено стоеше заключена. Този път обаче зееше отворена, а отвътре гърмеше Пешовата шантава музика. Митака за миг се поколеба, но след секунда забавяне прекрачи и влезе вътре. Иво го последва и затвори вратата.
Помещението представляваше голяма стая с високи тавани и беше нафрашкано с двуетажни вишки. Явно тук е трябвало да спи населението на Квартала, когато злият капиталистически враг изсипе бомбите си над Мордор. Той всъщност, злият капиталистически враг, този номер вече един път го бил правил, с което въобще не бе допринесъл за подобряване на архитектурния облик на Мордор, копеленцето гадно.
Та стаята беше направо огромна, не й се виждаше краят, защото двете газови лампи не хвърляха светлината си надалеч и играещите сенки на вишките малко по малко се стапяха в мрака.
Музиката звучеше от голям касетофон, сложен на масивно дървено бюро, до което стояха Пешо, Мишо и Тонката. Иво мина покрай бюрото и застана до тях. Рядко се случваше да се съберат четиримата на едно място в работно време, много динамична беше станала дейността им. Още по-странно бе, че зад тях, насядали по вишките в тъмното, се намираха повече от половината членове на „Звеното“. „Не отиват на добро май нещата“, помисли си Митака.
На бюрото, до касетофона, беше поставен средноголям сак. Саковете бяха нещо като част от телата на момчетата от „Звеното“, защото почти всички бяха активни спортисти и през цялото време ги разнасяха пълни с кимона, боксови ръкавици и всякакви подобни неща за трениране. Специфичното на този сак бе, ама почти сигурно, че е неговият. Този, в който държеше гепените над петстотин хиляди марки и който лежеше скрит под леглото му...
- Петстотин и деветнайсет хиляди четиристотин петдесет и четири е цифрата, ако се чудиш, Мите. Толкова си гепил последните месеци - каза Пешо и отпи от бутилка ракия, която после подаде на Иво. - От нас.
Митака преглътна, но запази самообладание. „Ебал съм го, какво ще направи, ще ме убие пред всички ли тоя „бос“, ше го еба“, помисли си той. Не каза нищо, но не отмести поглед от Петър, който го гледаше по начин, който не можеше да бъде разчетен. Много го дразнеше тоя шантав педераст. Бръкна в джоба си, извади кутия цигари и кибрит и запали. Михаил тръгна към него, но Петър го спря.
- Нека да пуши, остави го. Митак, гепил си яко пара, ама това не е важно. Важното е, че си решил, че можеш да ме ебаваш, а това вече е непростимо. Чаткаш ли, че не си ми оставил избор?
- А бе ти яко си си повярвал, тъпак - изсмя се Димитър. - Ти добре ли си, какъв си ти да ти се обяснявам на тебе бе, шефче. Я се еби в гъза и не ми се прави...
Петър поклати глава.
- Митак, ти си тъпо копеле и не разбираш, че такива като мен никога не се правят. Аз съм това, което съм. Такива ментета като теб, без принципи, се правят, защото никога няма да разберат какво е да си истински... Ама безсмислено е да ти обяснявам, няма да ме разбереш. Номерът е, че си дотук, пич, това ти е финалът. Нямаш повече ходове.