Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Петър пристъпи напред и попита:
- Кой е шефът тука?
Един пич с класическата за този район на Мордор прическа „чалга футболе“ се размърда нервно и отговори:
- Аз съм шеф тука. Що питаш?
Почти не се чу какво каза, защото от уредбата „Панасканик“ дънеше мощен турбофолк. Беше направо ужасно, някаква гадна смес от турски зурни и най-говняната сръбска мазнотия. Петър направи отегчена физиономия и простреля футболето в крака. Не в капачката, а малко по-долу После, като изстрелите се сляха в един, бе простреляна и уредбата. Музиката спря рязко. Но тишина не настъпи, защото в Люлин никога не е тихо в класическия смисъл на думата. Отнякъде се чуваше как някой реже нещо с флекс11; от близкия панелен блок някаква жена хокаше мъжа си, като стигаше такива октави, че ако я чуеше, Монсерат Кабайе би се почувствала като нещатна певица на селска петъчна вечеринка; близо до тях едно куче, издържано в лайняножълт цвят, лаеше прегракнало, все едно пафкаше по поне три кутии цигари на ден. „Марковата“ уредба изпуши, а после издаде странен гърмящ звук. Това накара и без това изнервените люлинци да направят грешката да се паникьосат и да тръгнат към момчетата от „Звеното“, което пряко резултира във факта, че след няколко изстрела на единична цялата банда сладури се гърчеше на земята до шефа си с простреляни крака.
11 Заигравка с популярния графит от Студентския град „Някой някъде винаги реже нещо с флекс“. - Б. а.
Пешо преметна автомата през гръб, по граничарски, така че цевта, насочена надолу, да бъде близо до дясната му ръка и само с едно извъртащо движение калашникът да може отново да е в ръцете му, готов за стрелба. Извади глока от кобура си и клекна до треперещия люлински „шеф“, който бодро кървеше на топлия и очевидно непочистван от времето на соца асфалт.
- Нещо се пообърка ми се струва, харпи. - Петър пъхна цевта на пистолета в ноздрата на чалга футболето. - Аз съм шефът. Ти си просто пипонкьо. Чаткаш ли?
„Шефът“ закима енергично, въпреки че съдейки по пребледнялото му лице, кръвозагубата вече беше започнала да му се отразява.
- Добре, пипонкьо. Хубаво е, че чаткаш - почукна го леко с цевта по носа Петър. - Обаче ще трябва да видим дали ще разбираш така и след няколко дни. Затова ще те вземем за малко в едно мазе, да те преслушаме...
Пипонкьото ококори очи и тръгна да казва нещо, но Пешо го препарира с рязко движение на пистолета. После се изправи и кимна към Драго и Спас.
- Да се превърже, и към подземието!
Без да се помайват, момчетата от „Звеното“ веднага се захванаха с поставената задача.
- Сложете го в някоя от колите, където в багажника е постлан найлон - бързо съобрази Петър.
- Шефе - Павката се ухили, - багажниците на всичките коли са опаковани с найлон. Бате Мишо каза, че така трябва, защото го дразнело да му смърди на кръв от всичките вредители, дето возим...
Петър се усмихна, кимна одобрително и погледна към пъшкащите люлинци.
- Вие, младежи, оставате тук. Намерете си нормална работа, живейте си живота, ама повече не се занимавайте с глупости. - Бръкна в джоба си и си запали дебел коз. - Както виждате, опасно е. - Опъна една сериозна дръпка и издиша чак след минута. - И си свалете коланите, за да си стегнете краката над раните, докато дойдат линейките. Няма какво да цапате.