Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Още щом се върнаха, Криси дойде да ми каже новината. Накара Родни да опише всичко от игла до конец, той доста се постара, но нищо не може да се твърди със сигурност. След това на няколко пъти ми предлагаха да ме откарат там, но не знам. Не съм сигурна дали си струва да предприема това пътуване.
Не си спомням как точно реагирах на нейните думи тогава, но като цяло се отнесох доста скептично към въпроса. Честно казано, мислех си, че Криси и Родни са си измислили всичко това. Не че искам да кажа нещо лошо за тях двамата — би било несправедливо. В общи линии, те доста ми харесваха. Но фактът си е факт: отношението им към нас, новопристигналите, и особено към Рут, бе доста сложно.
Криси бе високо момиче и когато се изправеше, беше направо красива, ала сякаш не го разбираше и непрекъснато се прегърбваше, за да изглежда като всички останали. Тъкмо поради тази причина, тя често приличаше по-скоро на Злата вещица, отколкото на кинозвезда, още повече, че имаше неприятния навик да мушка пръста си в теб, когато искаше да ти каже нещо. Никога не носеше джинси, а само дълги поли и очите й бяха малки, сякаш вдълбани в лицето й. Тя бе от онези „ветерани“, които с искрена радост ни посрещнаха през първото ни лято във Фермата и още от самото начало много ми хареса и аз се стараех да се вслушвам в съветите й. Но с всяка изминала седмица започвах да гледам на нея все по-критично. Постоянните й напомняния, че сме пристигнали от Хейлшам, сякаш с това можеше да се обясни почти всичко, което говорим и вършим, ми се струваха доста странни. При това тя непрекъснато ни разпитваше за Хейлшам — дори за най-дребните подробности, както правят и донорите, на които помагам сега — и макар да задаваше въпросите си сякаш между другото, ние усещахме, че интересът й съвсем не е случаен, че зад него се крие нещо. Забелязвах също така, че често се опитваше да ни разделя: ту ще отведе едната на една страна, когато неколцина от нас са се заели да вършат нещо заедно, ту ще покани двамина да се присъединят към друга група, като оставят собствената си компания в небрано лозе — ей такива неща.
Където е Криси, там ще видиш и гаджето й Родни. Опъваше косата си и я връзваше на опашка като рок музикант от седемдесетте години и се впускаше в пространни разсъждения за прераждането. В общи линии, той ми харесваше, ала бе доста силно повлиян от Криси. За каквото и да спорехме, предварително ни бе ясно, че той ще вземе нейната страна и щом Криси казваше нещо, дори не толкова забавно, той започваше да се кикоти и да тръска глава, сякаш бе най-смешното нещо, което е чувал някога.
Е, може би не бях много справедлива в описанието си на тази двойка. Не много отдавна, когато разговаряхме с Томи, оценката му за тях беше доста ласкава. Но аз искам само да обясня защо се отнасях с недоверие към думите на Рут, че някой бил видял нейното „възможно аз“. Пак ще повторя: отначало не им повярвах и реших, че Криси замисля нещо.
Другата причина, поради която се съмнявах в думите им, бе картината, която Криси и Родни бяха обрисували: жена, работеща в елегантен офис с отворено планиране. Струваше ми се, че това описание много напомня за „мечтата за бъдещето“, която всички знаехме, че по онова време Рут таеше в душата си.
Доколкото си спомням, през онази зима главно ние, новопристигналите, обсъждахме „мечтите си за бъдещето“, макар че и някои от „ветераните“ вземаха участие в нашите разговори. Когато започвахме подобен разговор, по-възрастните от тях, особено онези, които бяха тръгнали вече на подготвителни курсове, тихо въздъхваха и излизаха от стаята, но отначало ние дори не забелязвахме реакцията им. Не разбирам много добре какво сме имали предвид като сме захващали тази тема. Бяхме наясно, че не е възможно да мислим за това, като за нещо сериозно, но пък и не приемахме мечтите си за чиста фантазия. Струва ми се, че това ни даваше възможност, при положение че Хейлшам бе останал далеч зад нас, макар да бяха изминали само няколко месеца от пребиваването ни на новото място — преди да започнем да разговаряме за работата си като помощници на донорите, преди да тръгнем на шофьорски курсове, преди всички тези неща, — от време на време да забравяме кои сме всъщност, какво са ни говорили настойниците, какво бяхме чули от устата на госпожица Люси в онзи дъждовен ден, както и всички теории, които бяхме обсъждали помежду си през онези години. Разбира се, това не можеше да продължава вечно, но повтарям, че през няколкото месеца във Фермата ние успяхме да си извоюваме отсрочка, по време на която животът ни понякога ни се струваше безграничен, живот, без каквито и да е ограничения. Когато сега си го припомням, струва ми се, че бяхме прекарали много часове, седнали след закуска в изпълнената с изпарения кухня или скупчени около гаснещото в полунощ огнище, погълнати от планове за бъдещето.