Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Когато разгръщах вече последното списание, усетих, че зад вратата на котелното има някой. Бях я оставила отворена, защото първо — тя винаги си стоеше така, а второ, за да ми е по-светло; докато разглеждах списанията вече два пъти вдигах глава, тъй като все ми се счуваше някакъв шум. Ала в отвора на вратата не се виждаше никого и аз продължавах да разгръщам страниците. Сега обаче нямаше никакво съмнение, че не съм сама, оставих списанието и шумно въздъхнах — така, че да ме чуят.
Очаквах да доловя нечий кикот или двама-трима души да се втурнат в котелното и да ме направят за смях. Ала нищо подобно не се случи. Ето защо аз се обадих, като придадох на гласа си нотка на досада.
— Ето че си имам и компания. Кой е този срамежливец?
До ушите ми долетя сподавен смях и на прага се появи Томи.
— Здрасти, Кат — смутено поздрави той.
— Влез де, влез. Ела при мен.
Той несигурно пристъпи напред, направи няколко крачки и спря. Погледна към бойлера и каза:
— Не мислех, че харесваш такива неща.
— Нима на момичетата не им е разрешено да погледат?
Аз продължавах да разлиствам списанието, а той мълчеше. След секунди проговори:
— Не съм те шпионирал. Просто видях през прозореца на стаята ми как дойде и взе забравените от Кефърс списания.
— После ще ти дам да ги разгледаш.
Той неловко се усмихна.
— Най-обикновена еротика. Мисля, че вече съм ги гледал.
Той отново се усмихна, но когато вдигнах очи и го погледнах, оказа се, че е много сериозен. Попита ме:
— Нещо специално ли търсиш?
— Не те разбирам. Просто разглеждам неприлични фотографии.
— За да се възбудиш?
— Може и така да се каже.
Оставих списанието настрана и се заех да разлиствам следващото. Долових шума от приближаващи се стъпки и вдигнах очи към него, когато той беше вече съвсем до мен. Размаха неспокойно ръце във въздуха, сякаш аз извършвах сложна операция, а той искаше да ми помогне.
— Кат, не така… Ако искаш да се възбудиш, трябва да разглеждаш по друг начин — внимателно, без да бързаш. Така нищо няма да стане.
— А ти откъде знаеш как е при момичетата? Сигурно си ги разглеждал в компанията на Рут. Извинявай, не съобразих веднага.
— Кат, какво търсиш?
Отминах въпроса му. Бях почти към края и исках да свърша по-бързо. Но той добави:
— За втори път те виждам да го правиш.
Сега вече аз все пак откъснах очи от списанието и го погледнах.
— Томи, какво става? Да не би Кефърс да те е записал за член на нравствената полиция?
— Не съм те шпионирал, Кат. Но случайно те видях миналата седмица, когато се бяхме събрали у Чарли. Там имаше едно списание и ти помисли, че всички са излезли и че си останала сама. Но аз се върнах да си взема пуловера, вратата на Клер бе отворена, така че се виждаше и стаята на Чарли. Ти пак разлистваше списание.
— И какво от това? Всеки иска да погледа.
— Ти не го разглеждаше, с цел да се възбудиш. Още тогава ми стана ясно. Както и сега. Лицето ти е различно. Миналата седмица на лицето ти бе изписано странно изражение. То беше тъжно и малко изплашено.
Скочих от тезгяха, събрах списанията и му ги натиках в ръцете.
— Дръж. Дай ги на Рут. Може да й потрябват.
Отминах го и излязох от хамбара. Знаех, че се е разочаровал от моята потайност, ала в онзи момент още не бях обмислила нещата добре и не бях готова да откровенича, с когото и да е. Но нямах нищо против, че ме бе последвал в котелното. Дори тъкмо обратното — почувствах, че съм закриляна, обзе ме спокойствие. После му обясних всичко, но това стана много по-късно, бяха изминали няколко месеца и ние се намирахме в Норфък.
Глава дванайсета
Искам да ви разкажа за пътуването из Норфък и за всичко, което се случи в онзи ден, но ще трябва да се върна малко назад, за да ви опиша цялата ситуация, така че да разберете причините за това пътуване.
Първата ни зима във Фермата приближаваше към своя край и всички вече чувствахме, че малко или много свикваме с обстановката. Независимо от някои дребни свади, двете с Рут не изоставихме навика си да завършваме деня с разговори на чаша чай в моята стая и една вечер, докато си бъбрехме за това-онова, внезапно Рут заяви:
— Вероятно и до теб е стигнало какво говорят Криси и Родни.
Аз й отговорих отрицателно и тя се усмихна.
— По-скоро мисля, че ме разиграват. Това е техният начин да се шегуват. Щом не си чула, добре.