Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Един мой донор, с когото разговарях преди няколко дни, ми се оплака, че спомените му, дори най-ценните от тях, избледняват удивително бързо. Но с мен не е така. Най-скъпите ми спомени, онези, които ценя най-много, си остават точно толкова ярки, колкото са били винаги. Изгубих Рут, после Томи, ала споменът ми за тях е жив.
Предполагам, че съм изгубила и Хейлшам. От време на време чувах как някой от възпитаниците се е опитвал да го открие — по-точно не самия Хейлшам, а мястото, където се намираше навремето. Понякога до ушите ми достигат най-различни слухове в какво са превърнали Хейлшам в днешни дни: в хотел, в училище, в развалини. Макар да пътувам много из страната, никога не съм се опитвала да го намеря. Не изпитвам особено желание да видя какво е станало с него.
Впрочем, макар че нито веднъж не тръгнах да го търся, понякога, докато пътувам, все ще ми се стори, че зървам една или друга част от него. Виждам в далечината постройка край някое игрище и се сепвам — това е нашият павилион! Или пък зървам на хоризонта редица тополи и до тях — клонест дъб и душата ми за миг се изпълва с увереност, че се приближавам към Южното игрище от отсрещната му страна. В една сива утрин, докато изминавах дълго разстояние в Глостършър, отминах закъсал автомобил край пътя и останах с впечатлението, че момичето пред него, което се взираше разсеяно в преминаващите коли, е онази същата Сузана С., която бе две години по-голяма от нас и която редовно дежуреше на Разпродажбите. Това ми се случва, когато го очаквам най-малко: пътувам си и си мисля за съвсем други неща. Така че вероятно дълбоко в подсъзнанието си аз не преставам да търся Хейлшам.
Но пак ще повторя: никога не съм тръгвала специално, с цел да го намеря, при това към края на годината вече няма да пътувам толкова много. Вероятността да зърна по пътя си Хейлшам е изключително малка и като се позамисля, така е може би по-добре. С Хейлшам нещата стоят по същия начин, както с Томи и Рут. Когато животът ми в центъра, където ще ме изпратят, стане по-спокоен, Хейлшам ще бъде с мен, грижливо скътан в спомените ми, и никой няма да може да ми го отнеме.
Само веднъж, близо две седмици след като узнах, че Томи е завършил, си позволих една волност: заминах в Норфък, макар да нямах никаква работа там. Отправих се на път без определена цел и дори не стигнах до брега. Може би просто съм искала да хвърля още един поглед на равното безлюдно поле и огромното сиво небе. В един момент осъзнах, че съм поела по път, по който никога не съм пътувала и близо половин час нямах представа къде се намирам, нито пък ми се искаше да знам. Равните ниви се редуваха покрай мен, те не се различаваха една от друга, не бяха белязани с някакъв отличителен знак, само от време на време от някоя бразда към небето ще изпърха ято птици, изплашени от ръмженето на двигателя. Най-после пред мен, току до самото шосе, се появиха няколко дървета и като се изравних с тях, спрях колата и излязох навън.
От пътя нататък се простираха обширни ливади. Разделяше ни ограда с две жици бодлива тел и аз видях, че единствено тя, както и неколцината дървета, извисяващи се над главата ми, са пречка за вятъра, носещ се с километри, необезпокояван от нищо. По протежение на цялата ограда, особено при долната жица, се бяха насъбрали всевъзможни летящи боклуци. Приличаха на остатъци, които вълните изхвърлят на морския бряг; очевидно вятърът ги бе гонил дълго време, докато накрая се бяха появили дърветата и двете жици тел. Горе, сред клоните, на вятъра плющяха раздърпани найлонови торбички. Тъкмо тогава за първи и последен път, докато стоях и гледах всички тези ненужни предмети, а вятърът, който духаше над пустите поля, брулеше лицето ми, аз си позволих да пофантазирам, защото това бе все пак Норфък, а бяха изминали едва две седмици, откакто бях изгубила Томи. Размишлявах за боклуците, за плющящите на вятъра дрипи от найлон, за „крайбрежната ивица“ от най-различни отпадъци, уловили се на телта и притворила очи, си представях, че тук е подхвърлено всичко, което съм изгубила, като се започне от детството ми и сега случайно съм се озовала на нужното ми място, така че ако имам търпение да почакам, на хоризонта отвъд полето ще се появи дребничка фигура, която ще започне постепенно да расте и накрая ще се окаже, че това е самият Томи, който ще ми помаха с ръка, може би дори ще ми викне нещо. Фантазиите ми не отидоха по-далече, защото не им разреших и макар че по страните ми се стичаха сълзи, аз не хлипах и в общи линии се владеех. Постоях още малко, после се обърнах към автомобила и седнах зад волана, за да потегля натам, където трябваше да бъда.