Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Ала никой от нас не летеше твърде нависоко. Не помня някой да е мечтал да стане кинозвезда или нещо подобно. Обикновено обсъждахме задълженията на пощальона или фермера. Мнозина желаеха да станат шофьори и да карат определена марка автомобили и често, когато ставаше дума за това, „ветераните“ започваха да сравняват различните живописни маршрути, по които са пътували, любимите си крайпътни кафенета, сложните разклонения по магистралите — неща от този род. Сега, разбира се, мога да разказвам много по тази тема. Ала тогава само мълчах и слушах. Друг път, когато станеше късно, аз затварях очи и се облягах на дивана — или на рамото на младежа, ако вечерта се вместваше в краткия период, в който официално „принадлежах на някого“ — и през сън скитах по пътищата, плод на моето въображение.
Но нека се върна на това, с което започнах, и да ви кажа, че в тези разговори най-високо летеше Рут — особено в присъствието на някой „ветеран“. Още в началото на зимата тя бе започнала да рисува в мечтите си отворено планирани офиси, но след деня, в който двете с нея отидохме в селото, „мечтата й за бъдещето“ придоби нови измерения.
Бяха настъпили силни студове и ние се мъчехме с газовите печки. По цели дни се щурахме около тях, опитвахме се да запалим газта, щракахме ли, щракахме, но тя все не пламваше и накрая махахме с ръка и на печките, и на стаите, които трябваше да се затоплят. Кефърс се отказа да се занимава с тях и заяви, че това е наше задължение, но после, когато се застуди не на шега, все пак ни връчи плик с пари и написа на листче какъв вид гориво е нужно за печките ни. Двете с Рут изявихме желание да отидем за горивото, така че в една мразовита утрин се отправихме към селото. Когато стигнахме до онова място, където от двете страни на пътя се издигаше гъст жив плет, а земята бе осеяна със замръзнали говежди изпражнения, Рут поизостана, после внезапно спря.
Не го усетих навреме и когато след няколко секунди се обърнах назад, видях, че е сложила ръка на устата си и се е вторачила в земята с поглед, втренчен в нещо досами краката й. Приближих се до нея, като реших, че това е някакво нещастно същество, умряло от студ, но се оказа, че е цветно списание — не от „колекцията на Стийв“, а весело издание с лъскави корици, от онези, които хората получават безплатно заедно с пощата си. Беше широко отворено на ярка реклама и макар хартията да се бе намокрила и посмачкала в единия край, всичко се виждаше съвсем ясно: прекрасен модерен офис с отворено планиране, в който три четвърти от служителите весело разговаряха помежду си. Помещението, хората — всичко изглеждаше блестящо. Рут не преставаше да я гледа, а когато забеляза, че съм до нея, каза:
— Струва си човек да работи на такова място!
След миг се опомни — може би дори се разсърди, че съм я уловила в такъв момент — и продължи напред, но този път с по-бърза крачка.
Няколко дни по-късно обаче, когато с няколко приятелки седяхме около камината във фермерската къща, Рут заговори в какъв офис би искала да работи и аз моментално разбрах какво точно има предвид. Тя не изпусна нито една подробност — разказа за растенията, за лъскавото обзавеждане, за въртящите се столове на колелца — и всичко бе тъй живо и ярко, че останалите я слушаха със затаен дъх и никой не смееше да шавне. Аз внимателно я гледах, ала на нея изглежда не й хрумваше, че мога да свържа двете неща — твърде вероятно бе да е забравила къде е видяла картинката. Дори твърдеше, че служителите в офиса трябвало да бъдат „динамични, целеустремени“ и аз ясно си спомних, че тъкмо тези думи изпъкваха в горната част на фотографията: „Вие сте динамични? Целеустремени?“ — нещо такова. Разбира се, мълчах като риба. Дори, докато я слушах, без да искам започнах да си представям, че това е напълно възможно: може би в един прекрасен ден всички ще се озовем на някое място и заедно ще започнем нов живот.
Около камината, разбира се, бяха Криси и Родни: те жадно поглъщаха всяка нейна дума. След онази вечер Криси непрекъснато се опитваше да въвлече Рут в поредния разговор на тази тема. Да речем, седят си двете в ъгъла, аз минавам наблизо и чувам, че Криси я пита: „А ти сигурна ли си, че ако работите в подобно учреждение всички заедно, няма да се разсейвате?“ Само и само отново да напомни на Рут за офиса.
Що се отнася до Криси — а това се отнася до мнозина от „ветераните“, — трябва да ви кажа, че въпреки своето покровителствено отношение към нас след пристигането ни във Фермата, тя изпитваше някакъв свещен трепет от факта, че идваме от Хейлшам. Не го разбрах веднага. Да вземем за пример разказа на Рут за онзи офис: Криси никога не би си и помислила да работи в офис, при това в такъв, какъвто бе описала Рут. Ала поради самия факт, че Рут идва от Хейлшам, идеята изведнъж й се стори напълно осъществима. Ето как гледаше Криси на всичко това и на мен ми се струва, че някои изказвания, направени от Рут, караше нея и останалите да си мислят, че по някакъв тайнствен начин ние от Хейлшам съществуваме по силата на някакви особени правила. Никога не бях чувала от устата на Рут откровена лъжа в присъствието на „ветераните“; просто тя не отричаше нещата, които другите намекваха. Имаше случаи, когато можех да я залея със студена вода; но дори понякога да се смущаваше от погледа ми, който улавяше по средата на някой свой разказ за нещо си, Рут все едно бе сигурна, че за нищо на света няма да я издам. И аз, разбира се, не я издавах.