Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Ето в каква атмосфера Криси и Родни заявиха, че са зърнали нейното „възможно аз“ и сега вероятно вече ви е ясно защо се отнесох с недоверие към думите им. Не ми се искаше Рут да отпътува с тях за Норфък, макар и сама да не знаех защо. И когато се изясни, че тя твърдо е решила да тръгне, аз й заявих, че ще й правя компания. В началото тя не прояви възторг от предложението ми, дори ми намекна, че няма да вземе дори Томи със себе си. Но накрая всички потеглихме на път: Криси, Родни, Рут, Томи и аз.
Глава тринайсета
Родни, който имаше шофьорска книжка, се бе уговорил с една ферма в Мечли, на няколко километра надолу по пътя, да наеме автомобил за един ден. Той редовно го правеше, но този път уговорката със собственика се провали в деня преди отпътуването. Въпреки това нещата лесно се уредиха — Родни отиде в съседната ферма и ангажира друг автомобил, — но интересното бе състоянието, в което изпадна Рут през времето, когато пътуването ни бе поставено под въпрос.
До последния миг тя даваше да се разбере, че гледа на цялата история като на някаква шега и че се е съгласила да пътува само и единствено заради Криси, за да й достави удоволствие. Говореше, че не се възползваме достатъчно от свободата си след напускането на Хейлшам и че много отдавна е искала да посетим Норфък и „да намерим всичко, което сме изгубили“. В общи линии, тя по всякакъв начин се стараеше да демонстрира, че не се отнася сериозно към идеята да открие своето „възможно аз“.
Помня, че в деня преди заминаването ни двете с Рут отидохме да се поразходим и след това влязохме в кухнята на Голямата къща, където Фиона и още няколко „ветерани“ приготвяха огромно количество задушено. И тогава, без да прекъсва работата си, Фиона ни осведоми, че няма да могат да ни дадат автомобил: от близката ферма изпратили някакво момче да ни предупреди за отказа. Рут стоеше пред мен и затова не можех да видя лицето й, но усетих, че цялата се вкамени. После безмълвно се обърна и се втурна навън, като едва не се блъсна в мен. Тогава зърнах за миг лицето й и разбрах, че е много разстроена. Фиона започна да се вайка и да говори неща от рода на:
— Ох, нямах представа…
Но аз я прекъснах:
— Не, Рут не е огорчена заради това. Причината е друга, нещо, което се случи преди малко.
Не беше най-удачното обяснение, ала в онзи миг не можах да измисля нищо по-добро.
Както вече казах, проблемът с транспорта бе разрешен и рано на другата сутрин, още по тъмно, ние петимата се настанихме в раздрънкания, но съвсем приличен роувър. Криси седна отпред до Родни, а ние тримата — на задната седалка. Разпределението на местата по този начин ни се струваше напълно естествено и никой не се замисли особено по въпроса. Ала само след няколко минути, когато излязохме от тесните лъкатушещи черни пътища и Родни натисна газта по шосето, Рут, която седеше между мен и Томи, се наклони напред, облегна ръце на гърба на предните седалки и започна да си говори с двамината „ветерани“. Двамата с Томи, които седяхме от двете й страни, не чувахме думите й, а тъй като тя се бе настанила между двама ни, не можехме и да разговаряме помежду си, дори не се виждахме един друг. В редките случаи, когато тя се облягаше назад, аз се опитвах да завържа разговор между нас тримата, ала Рут не го поддържаше и след известно време отново се навеждаше и мушваше глава между предните седалки.
След около час, когато небето просветна, спряхме да се поразтъпчем и да дадем възможност на Родни да „пусне една вода“. Бяхме спрели до голяма безлюдна нива, така че прескочихме крайпътната канавка и започнахме да разтриваме ръцете си, за да се стоплим, и наблюдавахме как от устата ни излиза пара в мразовитата утрин. По едно време Рут се отдели от нас и се загледа в изгряващото слънце. Отидох при нея и й предложих да си разменим местата: щом иска да си говори само с „ветераните“, така ще има възможност да разговаря с Криси, а ние двамата с Томи също можем да завържем разговор, за да съкратим дългия път. Едва бях свършила, когато Рут внезапно ми прошепна: