Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Тъкмо сега ли ти хрумна да създаваш проблеми? Не мога да те разбера! Защо трябва винаги да ми пречиш?
Тя рязко ме дръпна, за да се обърна и двете да застанем с гръб към останалите, за да не разберат, че спорим. Тъкмо този й жест, а не думите й, ме накараха да погледна всичко през нейните очи: видях, че Рут полага неимоверни усилия, за да постави в правилна светлина пред Криси и Родни не само себе си, а и нас, докато в това време се появявам аз и с един замах слагам кръст на усилията й, като разигравам тази глупава сцена. Нещата ми се изясниха, аз я докоснах по рамото и се върнах при другите. И когато седнахме в автомобила, погрижих се всички да заемем предишните си места. Ала през по-голямата част от пътуването ни Рут мълчеше, облегната назад, и дори когато Криси и Родни ни викаха нещо от предните седалки, тя отговаряше вяло, като използваше само едносрични думи.
Но още щом влязохме в крайморския град, настроението ни видимо се повиши. Беше обедно време и ние оставихме роувъра на паркинга до игрището за миниголф, където се вееха множество флагчета. Денят бе слънчев и мразовит и онова, което си спомням, е, че през първия час на нашето пребиваване там ни обзе такъв телешки възторг от предоставилата ни се свобода, че почти забравихме за истинската цел на пътуването си. По едно време Родни не се сдържа, размаха ръце и нададе радостен вик; той вървеше най-отпред по пътя, който се катереше нагоре по хълма и минаваше покрай близките къщи и магазини, подредени в спретнати редици, и по това, как небето над главите ни се уголемява, ние разбрахме, че се приближаваме до морето.
Когато стигнахме до морето, оказа се, че пътят продължава по ръба на отвесна скала. Първото ни впечатление беше, че не е възможно да се спуснем до пясъчния бряг, но като се надвесихме над перилата, видяхме виещите се пътеки, които отвеждаха по стръмния скалист склон до самата вода.
Бяхме огладнели, затова влязохме в малкото кафене на върха на канарата, откъдето започваше и една от пътечките. Вътре имаше само две бузести жени в престилки — те работеха там. Бяха седнали на една маса с цигара в ръка, но като ни видяха, скочиха и влязоха в кухнята, така че ние останахме сами.
Избрахме си най-отдалечената от входа маса, която бе и най-близо до морето, и когато седнахме, ни се стори, че сякаш висим във въздуха над водата. Тогава нямаше с какво да го сравня, ала сега разбирам, че кафенето е било съвсем малко — в него имаше само три-четири малки маси. Единият прозорец бе оставен отворен — вероятно за проветрение от миризмата на пържено — и от време на време през него полъхваше вятър и разклащаше обявите с изгодни предложения за почивка. Едната от тях, окачена в ъгъла, бе изписана с цветни флумастери, а буквата „О“ в думата „Погледни!“, която стоеше най-отгоре, бе изрисувана като втренчено човешко око. Сега толкова често виждам подобни неща, че дори не им обръщам внимание, но тогава ми беше за първи път и аз с възхищение разглеждах надписа, после улових и погледа на Рут, разбрах, че тя също е възхитена и двете прихнахме да се смеем. Това бе приятен момент, изпълнен с топлота, и ми се стори, че цялото напрежение, възникнало между двете ни в автомобила, е останало далече зад нас. По-късно ми стана ясно, че това е бил последният подобен момент за цялото ни пътуване.
Откакто бяхме пристигнали в града, никой не бе обелил и дума за „възможното аз“ и аз чаках да седнем на масата, за да обсъдим въпроса както трябва. Но още щом се заловихме за сандвичите, Родни заговори за техния с Криси общ приятел Мартин, който предишната година напуснал Фермата и сега живеел някъде тук. Криси с въодушевление откликна и двамата се надпреварваха да си спомнят за всичките глупави шеги, които е пускал този техен Мартин. Ние не бяхме в течение на нещата, ала Криси и Родни се заливаха от смях. Разменяха си весели погледи и макар да си даваха вид, че сякаш го правят заради нас, беше очевидно, че са се отдали на спомените заради собственото си удоволствие. Сега ми се струва, че вероятно забраната да се говори за вече заминалите от Фермата хора им е пречела да разговарят дори насаме за приятеля си и, попаднали на ново място, те са се освободили от ограниченията, наложени им във Фермата.