Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Да, това беше Уили. Или поне човекът, който продължаваше да носи същото име.
Макмърфи бе избран за губернатор. Заслуга за това имаше и Уили, защото най-много гласове — рекорден брой за щата — бяха подадени в онези райони, където той бе агитирал. А Макмърфи просто не знаеше какво отношение да вземе към Уили. Отначало гледаше да се разграничи от Уили, тъй като той говореше не особено приятни неща за него, но когато стана ясно, че Уили оказва въздействие върху избирателите, той се разколеба. Накрая Уили навири глава и започна да обяснява как хората на Макмърфи искали да му платят разноските, но той не приел, защото действувал от свое име и не бил човек на Макмърфи, въпреки че апелирал да гласуват за него. Той сам щял да си плати разноските дори ако се наложело да ипотекира още веднъж бащината си ферма. Да, и ако някой няма два долара, за да плати избирателната си такса, да дойде и му каже направо и тогава той, Уили Старк, ще му плати таксата от парите, взети от ипотеката на фермата. До такава степен беше убеден в своето дело.
Макмърфи зае губернаторското място, а Уили се върна в Мейсън и се залови с адвокатска практика. Година, година и нещо той се занимаваше с дела, свързани с кражби на кокошки, влизане на добитък в чужд имот и сбивания с ножове (които са част от програмата на съботните вечеринки в Мейсънски окръг). После на моста през река Акамълджи, който се строеше от щата, рухна някаква подпора, при което пострада цяла бригада и двама-трима работници загинаха. Тъй като повечето от работниците на моста бяха от Мейсънски окръг, те взеха за адвокат Уили. По повод на това дело всички вестници писаха за Уили. А той спечели делото. След това пък в окръг Акамълджи, западно от Мейсънски окръг, откриха петрол и неколцина земевладелци се съдиха с петролната компания. Уили участвува и в това дело и неговата страна спечели. Тогава той за първи път видя надиплени банкноти, и то много.
През това време аз не се бях виждал с Уили. Срещнахме се отново едва в 1930 г., когато постави кандидатурата си за първичните избори на демократическата партия. Но това не бяха избори. То беше някакъв ад неземен, гръм и трясък плюс събота вечер в задната стая на заведението на Кейси и когато пушилката се разнесе, по стените не бе останала нито една картина. И нямаше никаква демократическа партия. Имаше само Уили с паднал на очите перчем и залепнала от пот риза. В ръката си той държеше секира и крещеше: „Кръв, дайте ми кръв!“ А на заден план, под неспокойното червеникаво небе, осеяно със зловещи бели ивици, напомнящи бесни вълни, от двете страни на Уили се мержелееха две фигури. Сади Бърк и някакъв висок, поприведен мъж със спокоен говор, тъжно, загоряло лице и, както казват, очи на мечтател. Този мъж беше Хю Милър — юридическият факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френски военен кръст, неопетнени ръце, чиста душа, без политическо минало. Той беше стоял настрани години наред, докато един ден някой (Уили Старк) му тикна в ръцете бейзболната бухалка и той усети как пръстите сами обгръщат дръжката. Този истински мъж беше генерален прокурор. А Сади Бърк си беше просто Сади Бърк.
Отвъд хълма се криеха, разбира се, и други хора. Например някои господа, предани някога на Джо Харисън, които бяха разбрали, че неговата звезда никога вече няма да изгрее на политическия хоризонт, и бяха тръгнали на лов за нов приятел. И го бяха намерили в лицето на Уили. Той беше последното убежище за тях. Решили бяха да се цанят при Уили и да растат заедно със страната. Уили ги нае веднага и това му донесе много гласове, които не спадаха към категорията на голтаците. Не след дълго Уили нае дори Тайни Дъфи, който стана шеф на отдел „Пътни строежи“, а по-късно — при последния мандат на Уили — и помощник-губернатор. Аз неведнъж съм се чудил защо Уили го държеше. Понякога го питах:
— За какво ти е тоя дръвник?
А той само се смееше и не отговаряше нищо. Или пък ще каже:
— Нали все някой трябва да бъде помощник-губернатор, а те всички си приличат.
Но веднъж каза:
— Държа го, защото той ми напомня нещо.
— Какво?
— Нещо, което никога не искам да забравя.
— Какво е то?
— Че когато някой дойде при мен и ми говори сладки думи, не бива да го слушам. Не искам да забравям това.
Значи, такава била работата. Тайни беше един от онези, които бяха идвали с луксозни автомобили при Уили по времето, когато той беше незначителен провинциален адвокат.