Момчешки живот

Съсредоточих вниманието си към ученето за последните класни. Математиката никога не ми е била силна страна, а беше задължително да изкарам висока оценка, тъй че да не се наложи — и самата мисъл за това ме задавяше — да ходя на лятно училище.

Когато ми оставаше време за размисъл, можех и да се почудя как тъй съм успял да прогоня Стария Мойсей, въоръжен само седна метла с твърди метличини. Бях извадил късмет да я заклещя в гърлото на чудовището, това бе ясно. Но според мен имаше и нещо друго. Въпреки огромните си размери и буйния нрав, Стария Мойсей имаше нещо общо с дядко ми Джейбърд: беше готов да се нахвърли върху всяка плячка, но при първото ужилване хукваше да бяга. Или да плува, какъвто бе случаят. Стария Мойсей беше страхливец. Може би напълно бе свикнал да яде твари, които не му се съпротивляват — като сомове и костенурки, и уплашени кучета, шляпащи да си спасяват живота. С метла в гърлото чудовището като нищо бе решило, че там, откъдето идва, има и по-лесна плячка — на дъното на реката, в онази прохладна, тинеста банкетна зала, където никой не смее да го удря в отговор.

Поне такава беше теорията ми. Нямах никакво намерение да я тествам отново, разбира се.

Сънувах мъжа с дългия шлифер и зеленото перо на шапката. Сънувах, че поря водата към него, а когато го хванах за ръката, той се обърна с лице към мен, но нямаше човешка кожа, а ромбоидни люспи с цвета на есенни листа. Имаше зъби като кинжали и по брадичката му капеше кръв, а аз осъзнах, че съм го прекъснал по време на изяждането на малко кафяво куче, чиято гърчеща се предна половина той стискаше в юмрука си.

Сънят не бе приятен.

Но може би в него имаше някаква истина. Скрита.

Лишен от две колелета, които да нарека свои, през онези дни използвах активно кракомобил. Наслаждавах се на разходките от и до училище, но всичките ми приятели имаха велосипеди и определено бях загубил едно-две стъпала в йерархията. Един следобед, докато хвърлях пръчка на Ребъл и се въргалях с него в зелената трева, чух подрънкване. Вдигнах глава, Ребъл също вдигна муцуна и двамата зяпнахме приближаващия се към дома ни пикап.

Познавах го. Беше напръскан с ръжда и с пропаднал съединител, а звукът, който издаваше, караше кучетата да вият при преминаването му. Ребъл се разлая и ми отне известно време да го успокоя. Камионът имаше метална рамка, завинтена отзад и на нея висяха, дрънчейки като звънци в лудницата, изумителен набор инструменти, повечето от които изглеждаха също толкова древни и безполезни като самото превозно средство. На вратата откъм шофьора бе написано на ръка, не особено красиво, „РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ“.