Момиче на пружина

— Възможно е. Макар че онзи тип нарече личи самата напитка. Може плодът да се казва другояче.

— Ако е продукт на „ПурКал“, не виждам как може да се появи тук — каза Луси. — Би трябвало да е на Кох Ангрит, под карантина, докато министерството на околната среда измисли десетте си хиляди начина да го обложи с мита и такси. — Изплю костилката в дланта си и я метна през парапета на балкона. — Продават се навсякъде. Трябва да са местен продукт. — Бръкна в торбата и извади още един плод. — Обаче… сещам се кой може да знае нещичко за тях… — Наведе се назад и извика през рамо към сумрачната вътрешност на бара: — Хаг! Спиш ли бе, човек?

Чули името, другите се размърдаха и дори се поизправиха на столовете си, като деца, хванати в крачка от строг родител. Андерсън овладя полазилите го тръпки.

— Ще ми се да не го беше правила — измърмори той.

— Мислех, че е умрял — подметна Ото.

— Мехурчестата ръжда никога не поразява избраните, не знаеш ли?

Откъм сумрака с провлечена крачка се появи тъмен силует. Лицето на Хаг беше зачервено и потно.

— Здравейте. — Кимна на Луси. — Още ли нарушаваш законите с тая пасмина?

Луси вдигна рамене.

— Както дойде. — Кимна му към един свободен стол. — Недей да висиш така. Седни и пийни с нас. Разкажи ни някоя от твоите историйки. — Запали опиумната си лула и дръпна от дима, а мъжът придърпа стола до нея и се свлече тежко отгоре му.

Хаг беше едър, добре подплатен с месо мъж. Не за пръв път Андерсън се замисли как така греамитските свещеници винаги са по-дебели от последователите си и определено изпълват докрай своята „ниша“. Хаг махна да му донесат уиски и за изненада на всички сервитьорката се материализира до лакътя му почти моментално.

— Без лед — каза сервитьорката.

— Да, без лед. Естествено, че без лед. — Хаг поклати многозначително глава. — Не искаме да хабим излишни калории, нали така.

Щом сервитьорката донесе питието, Хаг го гаврътна и я прати за второ.

— Хубаво е да се върне човек от провинцията — каза той. — Рано или късно удоволствията на цивилизацията започват да ти липсват. — Вдигна втората чаша за наздравица, после гаврътна и нея.

— Колко навътре стигна този път? — попита Луси, стискаше лулата между зъбите си. Очите ѝ започваха да сълзят от лютивия дим.

— Близо до старата граница с Бирма, при прохода на Трите пагоди. — Изгледа ги сърдито, сякаш те бяха виновни за греховете, които изследваше. — Исках да видя докъде са стигнали пораженията от белите бръмбари.

— Чух, че не било безопасно там горе — каза Ото. — Кой е джао пор там?

— Някой си Чанаронг. И изобщо не ми създаде проблеми, между другото. Много по-лесно е да се работи с него, отколкото с Торния лорд или с другите по-дребни джао пор в града. Не всички кръстници са в еднаква степен обзети от мисълта за печалби и власт. — Изгледа ги многозначително. — За онези от нас, които не се интересуват от въглищата, нефрита и опиума на кралството, провинцията е достатъчно безопасна. — Сви рамене. — Във всеки случай бях поканен от Фра Критипонг да посетя манастира му. Да видя в реална обстановка промените в поведението на белите бръмбари. — Поклати глава. — Опустошението е невъобразимо. Цели гори са напълно обезлистени. Само лианите кудзу са останали, нищо друго. Целият горен етаж на горите е заминал, навсякъде има повалени дървета.