Четирите цвята на магията

Лайла се обърна към проснатия на земята противник. Стисна здраво камъчето и от него плисна дим.

— Чакай… — обади се Кел неясно, ала веригите вече се оформяха — първо от дим и после от същия тъмен метал, от който току-що се бе изплъзнал. Сякаш израснаха право от улицата и се увиха около тялото на Холанд — и кръста, и китките, и глезените му — и го приковаха към влажната улица, както бе приковал Кел. Нямаше да го удържат дълго, но беше по-добре от нищо. В началото младежът се изуми от способността на Лайла да призове толкова специфично нещо. След това си спомни, че не ѝ е нужно да притежава сила. Достатъчно беше само да си пожелае нещо. Камъкът вършеше останалото.

— Без повече магия — предупреди я той, когато тя пъхна камъка в джоба си, а изтощението се изписа на лицето ѝ. Хватката ѝ за момент се охлаби и, когато той пристъпи напред, едва не падна, но Лайла се озова до него да го подкрепи.

— Сега полека — тя преметна ръката му през тесните си рамене. — Трябва да си намеря пистолета. Дръж се!

Кел остана вкопчен в света, доколкото можа. Около него цареше страховита тишина, а разстоянието между мислите и тялото му нарастваше все повече. Не чувстваше болка в ръката си, където се беше забил гвоздеят — не чувстваше практически нищо, което го плашеше дори повече от притискащия го мрак. И преди беше влизал в бой, никога обаче толкова сериозен — не и за живота си. Беше участвал в предостатъчно схватки (повечето по вина на Рай) и бе понасял немалко контузии, но винаги си бе тръгвал невредим. Никога не му се беше случвало да го наранят сериозно, не му се беше налагало да поддържа ритъма на сърцето си. Сега се боеше, че ако спре да се бори, ако спре да насилва краката си да пристъпват и очите си — да гледат, наистина може да умре. Не искаше да умира. Рай никога нямаше да му прости, ако умре.

— Дръж се! — повтори Лайла.

Кел се опита да се съсредоточи в улицата пред краката си. В завалелия дъжд. В гласа на момичето. Самите думи започваха да му се сливат, но той се държа за звука, докато се бореше да устои на напора на тъмнината. Държа се, докато Лайла му помагаше да прекоси безкрайно проточилия се мост и да мине по улици, които се люлееха и пропадаха около тях. Държа се, докато нечии ръце — първо на девойката, сетне чужди — го вмъкнаха през някакъв праг и го изнесоха нагоре по старо стълбище, вкараха го в стая и му съблякоха просмуканите с кръв дрехи.

Кел се държа, докато усети леглото под себе си и там вече гласът на Лайла заглъхна, а спасителното му въже изчезна.

След това най-сетне пропадна с благодарност в бездната на мрака.