Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— За мен проблемите тръгнаха, когато започнах да изпитвам удоволствие от адреналина. Именно това ще те убие.
— Всички водим относително безопасно съществувание. Но когато има хора, които следят всяка твоя крачка и са решени да те убият? Разбирам какво струва това. Накрая просто трябва да избягаш.
— Обучението помага срещу страха. Научаваш се как да се справяш с чувството на несигурност. Но теб не са те обучавали. — Той се усмихна. — Теб просто са те назначили за началник.
— Надявам се, разбираш, че нямах никакво намерение да те замесвам.
— Доста красноречиво ми го изтъкна.
— Но се радвам, че си тук.
— За нищо на света не бих пропуснал забавлението.
Тя се усмихна.
— Ти беше най-добрият агент, който съм имала.
— Просто имах най-голям късмет. И достатъчно съобразителност, за да сложа край.
— Петер Хансен и Ърнст Сковил са били убити. — Тя направи пауза и най-после изрече това, което бе започнала да възприема като факт. — Вероятно и Ларс. Мъжът от катедралата държеше да го разбера. Искаше да ми предаде някакво послание.
— Доста сериозен логически скок.
— Знам. Нямам доказателства. Но имам предчувствие и съм се научила да вярвам на инстинктите си. Все пак, както казвах и на теб навремето, не обичам да правя заключения въз основата на предположения. Трябват ни факти. Всичко е ужасно странно.
— На мен ли го казваш? Рицари тамплиери. Тайни, изписани върху надгробни камъни. Свещеници, открили изгубени съкровища.
Тя хвърли поглед към снимката на Марк върху една от масичките. Бе направена няколко месеца преди смъртта му. Ларс прозираше във всяка черта на младежа. Същата трапчинка на брадичката, същите светли очи и смугла кожа. Защо бе допуснала нещата да се влошат толкова много?
— Странно, че тази снимка е тук — отбеляза Малоун, забелязвайки интереса й.
— Аз я сложих последния път, когато идвах. Преди пет години. Точно след лавината. — Трудно бе да повярва, че единственото й дете бе мъртво от пет години. Децата не бива да умират с мисълта, че родителите им не са ги обичали. За разлика от отчуждения й съпруг, който имаше гроб, Марк лежеше погребан под тонове пиренейски сняг четирийсет и пет километра на юг. — Трябва да доведа това до край — промърмори тя към снимката с пресекващ глас.
— Не съм съвсем сигурен какво точно е то.
Тя също не беше. Малоун посочи дневника.
— Поне знаем къде в Авиньон да намерим Кларидън, както ни инструктира писмото до Ърнст Сковил. Казва се Ройс Кларидън. Споменат е в дневника. Има и адрес. С Ларс са били приятели.
— Чудех се кога ще забележиш.
— Нещо друго да съм изпуснал?
— Трудно е да се прецени кое е важно. Доста неща има вътре.
— Трябва да престанеш да ме лъжеш.
Тя отдавна чакаше да я смъмрят.
— Знам.
— Не мога да ти помогна, ако криеш разни неща.
Беше й ясно.
— Ами липсващите страници, изпратени на Сковил? Има ли нещо важно в тях?
— Ти ми кажи. — Той й подаде осемте страници.
Тя прецени, че малко умствено напрежение ще я разсее от мислите за Ларс и Марк, и набързо прегледа изписаните на ръка редове. Повечето от изреченията бяха напълно безсмислени, но някои фрази я удариха право в сърцето.
Сониер очевидно е обичал любовницата си. Дошла да работи при него, когото семейството й се преместило в Рен. Баща й и брат й били майстори занаятчии, а майка й поддържала енорийския дом. Това било през 1892-ра, година след като Сониер попаднал на находката. Когато семейството й напуснало Рен, тя останала със Сониер чак до смъртта му, двайсет години по-късно. В някакъв момент той прехвърлил всичко, което притежавал, на нейно име, което говори за безрезервното доверие, което изпитвал към нея. Била му напълно предана, пазила тайните му в продължение на 36 години след смъртта му. Завиждам на Сониер. Познавал е безусловната женска любов и й отвръщал със същото безусловно доверие и уважение. По всичко личи, че бил човек, на когото трудно можело да се угоди, който се стремял да постигне нещо, с което да бъде запомнен. Бляскавото му творение — църквата „Мария Магдалина“ — явно е неговото наследство. Няма данни любовницата му някога да е изразявала несъгласие с делата му. По всички сведения била всеотдайна жена, която подкрепяла благодетеля си във всичко. Със сигурност са имали недоразумения, но в крайна сметка тя останала до Сониер до деня на смъртта му, а и след това, почти четири десетилетия. За предаността може много да се говори. Един мъж ще извърши чудеса, когато жената, която обича, го подкрепя, дори и да смята, че интересите му са абсурдни. Със сигурност любовницата на Сониер неведнъж е клатела глава по повод нелепите му приумици. Вила „Витания“ и кулата „Магдала“ например са били абсурдни за времето си. Но тя не допуснала нищо да охлади неговия плам. Обичала го достатъчно, за да му позволи да бъде такъв, какъвто искал да бъде. Това виждат и днес хилядите посетители, които идват в Рен всяка година. Ето това е наследството на Сониер. А нейното е, че неговото все още съществува.