Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
С Ларс не бяха разговаряли изобщо в месеците преди смъртта му. Последната им среща бе неприятна — поредната разправия за пари, отговорности, семейни задължения. Вчерашният й опит да го защити пред Хенрик Торвалдсен бе прозвучал твърде неубедително, но нямаше представа, че някой е бил запознат със семейните й проблеми. Очевидно обаче Торвалдсен е бил наясно. Може би са били близки с Ларс. За съжаление никога нямаше да разбере. Това бе най-ужасното при самоубийството — слагайки край на агонията си, само удължаваш терзанията на останалите след теб. Толкова й се искаше да се отърве от болезненото чувство, загнездило се в стомаха й. Болката от провала, както го бе описал някакъв писател. Напълно бе съгласна с определението. Завърши обиколката, влезе в кабинета и седна срещу Малоун, който още след вечерята бе започнал да чете дневника на Ларс.
— Съпругът ти е бил педантичен изследовател — отбеляза той.
— Голяма част от текста е твърде загадъчна. Точно като него самия.
Той като че ли долови раздразнението й.
— Искаш ли да ми обясниш защо се чувстваш виновна за самоубийството му?
Тя реши да допусне това вмешателство. Имаше потребност да говори.
— Не се чувствам виновна. Просто съм част от него. И двамата бяхме горди. И упорити. Аз работех в Министерството на правосъдието, Марк беше пораснал, носеха се слухове, че ще ми поверят цял отдел, така че се бях съсредоточила върху това, което смятах за важно. Ларс от своя страна — също. За съжаление нито единият от нас не оценяваше другия.
— Сега е лесно да го забележиш, след толкова години. Навремето е било невъзможно да го осъзнаеш.
— Точно в това е проблемът, Котън. Аз съм тук. А той не. — Чувстваше се неловко да говори за себе си, но някои неща трябваше да се изрекат. — Ларс беше талантлив писател и добър изследовател. Колко интересно всъщност е всичко, което ти разказах за Сониер и за градчето! Ако му бях обърнала повече внимание, докато беше жив, може би още щеше да е тук. — Тя се поколеба. — Беше толкова спокоен човек. Никога не повишаваше тон. Никога не е изричал грубост. Неговото оръжие беше мълчанието. Можеше да мълчи по цели седмици. Така ме вбесяваше.
— Виж това го разбирам. — Той се усмихна.
— Знам. Избухливият ми нрав. Ларс също не можеше да го понася. Накрая решихме, че ще е най-добре той да си живее неговия живот, а аз — моя. И двамата не искахме развод.
— Което говори много за мнението му за теб. Дълбоко в сърцето му.
— Аз не го разбрах така. Виждах само, че Марк се разкъсва. Беше привлечен към Ларс. Емоциите не са голямата ми сила. С Ларс не беше така. А и Марк беше наследил религиозното любопитство на баща си. Имаха много общо помежду си. Синът ми избра баща си вместо мен, но аз окуражих този избор. Торвалдсен беше прав. За човек, който е толкова внимателен в работата си, бях напълно неспособна да се справя със собствения си живот. Преди смъртта му не бях разговаряла с Марк цели три години. — Болката от тази истина разкъсваше душата й. — Можеш ли да си представиш, Котън? Не бях разменила нито дума със сина си в продължение на три години.
— Каква бе причината за разрива?
— Той взе страната на баща си, така че аз тръгнах по моя път, а те — по своя. Марк живееше във Франция. Аз останах в Америка. След известно време привикнах да не усещам отсъствието му. Не допускай това да се случи с теб и Гари. Направи всичко необходимо, за да не го допуснеш.
— Аз само се преместих на шест хиляди и петстотин километра.
— Но синът ти те обожава. Тези километри са без значение.
— Много съм се питал дали постъпих правилно.
— Трябва да живееш своя живот, Котън. По твоя начин. Синът ти явно уважава това, макар да е толкова млад. Моят бе много по-голям и много по-суров към мен.
Той погледна часовника си.
— Слънцето залезе преди двайсет минути. Почти е време.
— Кога забеляза, че ни следят?
— Точно след като пристигнахме. Двама. Приличат на онези от катедралата. Проследиха ни до гробището, после из целия град. И в момента са отвън.
— Няма ли опасност да влязат?
Той поклати глава.
— Изпратили са ги само да наблюдават.
— Сега разбирам защо напусна. Заради постоянното напрежение. Тежко е. Прав беше тогава в Копенхаген. Не ставам за оперативен агент.