Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
В отблясъка на бронзовите полилеи Дьо Рокфор наблюдаваше как 488-те братя свеждат глави. Сигналът за събранието бе отправен непосредствено след зазоряване и онези, които служеха извън абатството, бяха принудени да пътуват спешно до дома. Бяха се събрали в горната зала на замъка, огромна кръгла цитадела от XVI век, висока трийсет метра, с диаметър двайсет и три метра и стени, дебели над три метра. Някога бе служила като последна защитна линия на абатството в случай на нападение, но впоследствие бе превърната в тържествен церемониален център. Процепите за лъковете на стрелците сега бяха запълнени с витражи, жълтият хоросан бе покрит с изображения на свети Мартин, Карл Велики и Дева Мария. Кръглата зала имаше две опасани с перила галерии, побираше близо петстотин мъже и притежаваше почти съвършена акустика.
Дьо Рокфор вдигна глава и погледна другите четирима офицери. Командирът, който бе едновременно интендант и ковчежник, му бе личен приятел. Дьо Рокфор бе изградил отношенията си с този затворен човек в продължение на години и се надяваше усилията му скоро да бъдат възнаградени. Шивачът, който се грижеше за облеклото на ордена, очевидно бе готов да защитава каузата на маршала. Капеланът, който отговаряше за всички духовни аспекти, не бе обаче толкова сигурен. Дьо Рокфор така и не бе успял да получи нещо категорично от венецианеца, освен неясни обобщения на очевидното. До него стоеше сенешалът, който държеше beauseant, почетното черно-бяло знаме на ордена. Изглеждаше съвсем спокоен. Стомахът на Дьо Рокфор се преобърна. Този мъж нямаше никакво право да носи безценните одежди.
— Братя, консисторията е свикана. Време е да изберем членовете на конклава.
Процедурата бе измамно проста. От купа с имената на всички братя се избираше едно. Избраният оглеждаше събралите се и свободно избираше един от тях. После се връщаха към купата за друго име, следваше нов свободен избор и така, докато не се изберяха десетимата. Системата смесваше елемента на случайност с личното отношение и до голяма степен елиминираше всякаква възможност за организирано пристрастие. Дьо Рокфор като маршал и сенешалът се включваха автоматично, което правеше дванайсет. Нужно бе мнозинство от две трети, за да се стигне до избор.
Дьо Рокфор наблюдаваше процедурата. Когато приключиха, изборът бе паднал върху четирима рицари, свещеник, чиновник, фермер, двама занаятчии и работник. Много от тях бяха негови съмишленици. Но проклетата случайност бе допуснала и неколцина, чиято вярност в най-добрия случай бе съмнителна.
Десетимата пристъпиха напред и се наредиха в полукръг.
— Вече имаме конклав — обяви Дьо Рокфор. — Консисторията се закрива. Да започваме.
Всички братя смъкнаха качулките си, с което се даваше знак, че дебатът започва. Конклавът не бе таен. Номинациите, обсъждането и гласуването се провеждаха пред цялото братство. Но уставът изискваше зрителите да не издават нито звук.
Дьо Рокфор и сенешалът заеха местата си сред останалите. Дьо Рокфор вече не бе председател — в конклава всички братя бяха равни. Един от дванайсетте, възрастен рицар с гъста сива брада, заяви:
— Нашият маршал, човекът, който пази ордена години наред, трябва да бъде следващият магистър. Призовавам го да участва в надпреварата.
Още двама изразиха съгласието си. С наличието на необходимите три гласа номинацията бе приета.
Един от занаятчиите, майстор на оръжия, направи крачка напред.
— Не съм съгласен с отношението към магистъра. Той бе добър човек, който обичаше ордена си. Не биваше да се издига възражение срещу него. Призовавам сенешала да участва в надпреварата.
Други двама кимнаха в съгласие. Дьо Рокфор седеше сковано. Бойното поле бе очертано. Битката можеше да започне.
Дебатите навлизаха във втория си час. Уставът не поставяше ограничения във времето, но изискваше всички присъстващи да стоят изправени, като идеята бе продължителността на процедурата да зависи и от издръжливостта на участниците. Все още не се бе стигнало до гласуване. Всеки един от дванайсетте братя разполагаше с това право, но никой не искаше да губи предимство — би било знак за слабост, — така че към гласуване се пристъпваше едва когато двете трети изглеждаха гарантирани.
— Не съм особено впечатлен от намеренията ви — обърна се към сенешала един от членовете на конклава. Беше свещеник.
— Нямах представа, че съм заявил някакви намерения.
— Смятате да продължите по стъпките на магистъра. По стъпките на миналото. Вярно ли е?