Златният дявол

Дълги, вити дървени отломки и ленти корозирал метал лежаха полузаровени в чакъла. Сигурно са от бурета, помислих си аз, като се сетих за бележката на Дан за контрабандата на тютюн. Каквото и да е било съдържанието им, отдавна се е разпаднало на прах. Лъчът на фенера ми внезапно попадна на искряща оранжево-червена анемона, светъл огнен остров сред сивото море от отломки. Първото цветно петно, което виждах в руината. Дори няколкото прокраднали се преди това риби изглеждаха призрачни и сиви, стреснатите им очи бяха като празни огледала. Тези бездушни, прелитащи като навити на пружина същества и малкото огнено късче бяха единствените живи обитатели, които срещнахме на кораба. Какво така отблъскваше живота от този съд? Дори и аз, алчен за злато, чувствах непрекъснато желание да избягам.

Идващ от нищото лъч светлина танцуваше по свои собствени закони в мастилената тъмнина пред нас. Дъф се бе слял със света на призраците. Оттласнах се леко с плавниците и се приближих, докато пред моя фенер не се появиха реалните му очертания. Той се извърна и ме погледна. Търсеше очите ми, за да се увери, че съм добре. Вдигнах палец към него. Той кимна утвърдително, но усетих, че и той като мен става все по-подозрителен. Бяхме на 20 метра под водата, погребани под търбуха на силно изгнил кораб. Имахме много причини да се страхуваме. Но фактът, че бяхме, заедно, някак си разхлабваше хватката на ужаса.

Подът под нас скоро премина в обширно отворено пространство. Бяхме влезли в централната част на кораба, дълго и дълбоко помещение, което свършваше отвъд обхвата на фенерите ни. Водата в него беше ледена, защото бе далеч от топлите потоци и сгряващите слънчеви лъчи. Тук-там над главите ни се люлееха закрепени за тавана синджири. Вероятно бяха ползвани за връзване на товара. Бяха изгнили до основи и висяха, всеки с различна дължина, като гирлянди на елха. Мехурчетата, които издишвахме преминаваха покрай тях и се сливаха в сребристи локви, все едно бяха от живак. От центъра на корпуса се спускаше втора мачта и под ъгъл преминаваше през бездната под нас. Проследихме я с фенерите си, които подплашиха пасаж дребни рибки. Водата край нас беше спокойна и прозрачна, потопена в отдавна необезпокоявана тишина. Чувствах се като натрапник в древни свети дълбини, като груб грабител в безмълвна гробница.

Ледената вода учести дъха ми и ме накара да се разтреперя. Мислех си за сигурността на яхтата и дружелюбната слънчева топлина. И за Ева, която ме чакаше там. Студът ми помагаше да мисля за Ева.

Дъф се спусна. Последвах го. Светлината на фенера ми пронизваше сребристите мехурчета, които той изпускаше. Дъното бе покрито с чакъл и камъни, пръснати сред изгнили дъски и корозирали отломки. Съзряхме врата, която водеше под развалината. Не се виждаше блясък на злато, тинята беше повече от навсякъде другаде на кораба. Дъф започна да си разчиства път през наносите. Аз плувах над четвъртитата черна врата и насочвах светлината към тъмнината под нея. Осветих тесен процеп между океанското дъно и преобърнатата развалина. Човек с моите размери лесно можеше да пропълзи в него.