Вестителят на бурята

Шестнадесет

Нобул не беше стъпвал на военен плац от години. Дори след толкова време обаче споменът още предизвикваше странно усещане в стомаха му. Да стоиш до другарите си и да чакаш сержанта, без да знаеш какво ще последва, най-вероятно болка и унижения. Да си принуден да маршируваш и тичаш с часове, докато сержантът не набележи някого за „специално обучение“, и само се молиш това да не си ти…

Сега обаче, докато стоеше в двора и усещаше как студът на наближаващата зима пълзи в старите му кости, изпитваше отегчение.

Беше сам, обграден от казармите. Чуваше се единствено настоятелното писукане на някаква птичка на покрива зад него. Нима няма да дойдат още доброволци? Най-вероятно не. При наближаващата война и може би дори обсада на града последната защитна линия на Стийлхейвън щяха да са Зелените куртки. Те единствени бяха обучени за подобна служба. Крал Каел вече бе повел на север половината от тях, от Рицарите на кръвта и от Дворцовата стража, като остави само малък отряд да пази града.

Нобул не знаеше защо реши да се присъедини към Зелените куртки, особено след като един от тях бе виновен за смъртта на Маркъс. Дали заради вероятността да го изпратят на фронта? Или пък нямаше търпение да умре? Или може би имаше нужда от цел, от нещо, което да запълва дните му, а какъв по-добър начин от този? Навремето беше войник и предполагаше, че винаги ще си остане такъв.

Колкото и да си повтаряше, че това е неговото призвание, той знаеше, че остане ли сам на улицата, без помощ отникъде, Гилдията скоро ще го открие. Никога не биха забравили, че е убил двама от техните.

Това не превръщаше ли куража му в жалка преструвка? Беше ли изплашен наистина? Нима само се заблуждаваше, че е корав? Че прави това, защото е изкован от стомана и е готов да се бие?

Нямаше значение. Нямаше къде другаде да иде. Нямаше какво друго да прави. Можеше да стане наемник, но тези дни бяха приключили за него. Беше твърде стар, за да спи на голата земя, да яде гадна храна и постоянно да се бори с болести, крадци и хапещия студ.

Само че, ако на север нещата не потръгнеха, скоро жестоките варвари щяха да стигнат до стените на града.

А това определено решаваше всичките му проблеми.

Преди два дни дойде да пита дали ще го приемат и един мустакат войник му каза да се върне по-късно, сега няма кой да му помогне. Той се върна на следващия ден и го посрещна същият войник. Каза му да дойде пак утре и да чака сержанта на двора. Сега, когато се яви за трети път, никой не го посрещна, но вратата беше отворена и той просто влезе. И ето го — чака търпеливо в двора, макар и сигурен, че никой няма да се появи.

Преди да се откаже от цялата тази история обаче, чу в далечината затръшване на дървена врата. Още попълнения? Дали ще са млади или брадати ветерани — старци като него?

Чу се приглушено свирукане.

В двора влезе безгрижен на вид младеж, преметнал зелената куртка на рамо и стиснал шлема под мишница. Нямаше оръжие.

Щом видя Нобул да стои на двора, той му се усмихна и кимна, сякаш бяха стари познати. Изглежда, никак не се притесни, че непознат мъж стои насред плаца, до който имаха достъп само Зелените куртки. Дотук с бдителната градска милиция.