Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— О! — отронвам, като потърквам смутено носа си.
Точно се каня да отговоря учтиво, че и аз го чувствам като приятел, когато той добавя:
— Пък и всеки, който цитира филмите на Уди Алън реплика по реплика, няма начин да не е пълен смотаняк.
Чувствам да ме залива вълна на обида заради Конър.
— Как може да говорите така! Нищо не разбирате! — възкликвам разпалено. — И да ви кажа, хиляди пъти съжалявам, че седях до вас в тъпия самолет! Нарочно ми ги говорите всички тези неща за да ме дразните. И се държите така, сякаш ме познавате по-добре от всеки друг…
— Може би е истина — прекъсва ме той и в очите му проблясват искрици.
— Кое?
— Може би наистина те познавам по-добре от всеки друг.
Гледам го, задъхана от някаква странна смесица на гняв и адски приятно вълнение. Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш двамата с Джак играем тенис. Или танцуваме.
— Не ме познавате по-добре от всеки друг! — сопвам му се с възможно най-остър тон.
— Знам, че няма да се събереш да живееш с Конър Мартин.
— Ще се събера.
— Няма да го направиш.
— Ще го направя.
Той се разсмива.
— Ще го направя! И ако искате да знаете, сигурно дори ще се омъжа за Конър.
— Ще се омъжиш за Конър? — повтаря той, сякаш това е най-смешната шега, която изобщо някога е чувал.
— Да! Защо не? Той е висок. И е красив. И е мил. И е много… той е… — Не ми идва на ум какво друго да кажа. — Пък и все едно, става дума за личния ми живот. Вие сте ми шеф и ме познавате едва от една седмица. И да ви кажа, това изобщо не е ваша работа!
Смехът на Джак изведнъж секва. Изглежда така, сякаш съм му зашлевила шамар. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После отстъпва крачка назад и натиска бутона на асансьора.
— Права си — казва със съвършено променен тон на гласа. — Личният ти живот не е моя работа. Пристъпих границата на допустимото. Извинявай.
Сърцето ми се свива от изненада.
— Аз… не исках да кажа, че…
— Не. Права си. — Няколко мига остава загледан в пода, после отново вдига поглед към мен. — Е, утре си заминавам за Щатите. Посещението ми тук беше много приятно и бих искал да ти благодаря за оказаната помощ. Ще се видим ли на партито за сбогуване тази вечер?
— Ъъъ… не знам — измънквам смутено.
Потъваме в тягостно мълчание.
Това е ужасно. Направо ужасно! Иска ми се да кажа нещо. Иска ми се по някакъв начин да оправя нещата и всичко да си е как както беше допреди малко — да се смеем и да се шегуваме. Но не знам какво да кажа.
Асансьорът спира на деветия етаж и вратите се отварят.
— Мисля, че оттук мога да се оправя — подхвърля Джак. — Всъщност, поисках да ме придружиш само за компания.
Неловко му подавам папките, които държа.
— Е, Ема — казва той все така официално, — в случай че не се видим по-късно… беше ми много приятно да се запозная с теб. — Улавя погледа ми и за момент в очите му отново проблясва предишната топлота. — Наистина.
— И на мен — отговарям със свито гърло.
Не, не искам да заминава. Не искам това да е краят. Иска ми се да се вкопча в ръката му и да кажа: „Не си отивай!“ Господи, ама какво ми става?!?
— Приятно пътуване — успявам да измърморя, докато се ръкуваме за довиждане.
Джак се обръща рязко и тръгва по коридора.
Отварям на няколко пъти уста, за да го извикам… но какво бих могла да му кажа? Няма какво. Утре сутринта той ще се качи на самолета и ще се върне към своя си живот. А аз ще остана тук, в моя.
До края на деня съм като изтръпнала. Всички бъбрят развълнувано само за прощалното парти на Джак Харпър. Тръгвам си половин час по-рано. Прибирам се право вкъщи, правя си чаша горещ шоколад и се отпускам на дивана, загледана в нищото. По едно време чувам Конър да си отключва вратата.
Поглеждам го, когато влиза в хола, и на секундата разбирам, че нещо се е променило. Не, не в него. Той си е все същият.
А в мен. Аз съм се променила.
— Здрасти — леко ме целува той по косата. — Тръгваме ли?
— Къде да тръгваме?
— Да видим онзи апартамент на Едит Роуд. Трябва да побързаме, за да не закъснеем за партито на Джак Харпър. О, имам една изненада. Мама ни е изпратила подарък за новата къща. Получи се по куриер в офиса — казва Конър и ми подава картонена кутия.
Отварям я, изваждам отвътре… доста странен на вид стъклен чайник с два чучура и го зяпвам тъпо.
— В него запарката на чаените листенца е отделена от горещата вода. Мама казва, че така чаят ставал много по-хубав…
— Конър — чувам се да казвам неочаквано и за самата себе си. — Не мога да го направя.
— О, много е лесно, ще видиш. Трябва само да вдигнеш…