![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Хвърлих писмото в пещта и изчаках пламъците да го погълнат. Бях свършил работата си и остатъкът от пощата щеше да замине. Нямаше как да ме обвинят, а кой знае колко животи бяхме спасили.
Напоследък имаше достатъчно смърт, достатъчно болка.
Тръгнах си, загърбвайки всичко. Истинската справедливост щеше да възтържествува рано или късно. Но в момента беше трудно да определя кой е грешен и кой – прав.
Когато се върнах в стаята си, разкъсах плика на моето писмо, нетърпелив да го прочета. Не ми харесваше да оставям майка ми самичка. Фактът, че можех да ù изпращам пари, ми носеше известна утеха, но винаги се тревожех за безопасността на семейството си.
Явно чувството беше взаимно.
„Знам, че я обичаш. Но не прави глупости.“
Естествено, че беше няколко стъпки пред мен и сама се беше досетила как стоят нещата. Знаеше за Америка още преди да ù съобщя, че сме заедно, знаеше кога съм ядосан, без да кажа и дума дори. А сега ме предупреждаваше от стотици километри разстояние да не правя онова, което не се и съмняваше, че съм намислил.
Продължих да се взирам в листа. Кралят като че ли беше навлязъл в кръвожаден период, но бях сигурен, че мога да се скрия от него. Да, майка ми никога не ми беше давала грешен съвет, но пък нямаше как да знае колко добър съм в работата си. Разкъсах писмото и го хвърлих в пещта на път към срещата си с Америка.
Пета глава
Бях избрал най-точния момент. Ако Америка дойдеше в следващите пет минути, никой нямаше да усети, че липсваме. Съзнавах на какъв риск ни излагам, но не можех да се стърпя. Имах нужда от нея.
Вратата се открехна с тихо скърцане и веднага се затвори.
– Аспен?
Толкова често бях чувал потайния тон на гласа ù.
– Също като едно време, а?
– Къде си? – Излязох иззад пердето и чух как вдишва рязко. – Изплаши ме. – Смъмри ме тя на шега.
– Не е за пръв път, нито пък за последен.
Америка имаше много таланти, но ловкостта не беше един от тях. Докато стигне до средата на стаята, успя да се блъсне в дивана и двете масички за кафе и да се препъне в ръба на килима. Не исках да я притеснявам допълнително, но наистина трябваше да е по-внимателна.
– Шшш! Ако продължиш да помиташ всичко пред себе си, целият дворец ще разбере, че сме тук – прошепнах ù по-скоро шеговито, отколкото предупредително.
Тя се изкиска.
– Съжалявам. Не може ли да светнем някоя лампа?
– Не. – Тръгнах към нея, подбирайки по-директен път. – Ако някой види светлината под вратата, като нищо ще ни спипат. Този коридор не е от най-обхожданите, но не искам да рискуваме.
Най-сетне ме достигна и веднага щом докоснах кожата ù, пред очите ми просветна. Прегърнах я за момент, после я привиках към ъгъла на стаята.
– Откъде знаеш за тази стая?
Свих рамене.
– Нали съм страж. И то много вещ в професията. Познавам цялата територия на двореца от край до край. Всеки проход, всяко скривалище и дори най-тайните стаички. Освен това съм запознат и със смените на стражата, с най-малко проверяваните кътчета и с моментите през деня, когато стражите са най-малобройни. Ако някога ти хрумне да се прокрадваш из двореца, аз съм твоят човек.
Тя ми отвърна с една-единствена дума, съчетала и удивление, и гордост.
– Невероятно.
Подръпнах я леко и седнахме на пода, където малкото лунна светлина, проникваща през прозореца, озари съвсем леко лицето ù. Тя ми се усмихна, после лицето ù придоби сериозен вид.
– Сигурен ли си, че не се излагаме на опасност? – Знаех, че си представя гърба на Удуърк и ръцете на Марли, срама и загубата, които ни очакваха, ако ни спипаха тук. И това беше по-умереният сценарий. Но аз вярвах в плана си.
– Имай ми доверие, Мер. Трябва да се случат безумно много неща, за да ни открият тук. В безопасност сме.
Съмнението не напусна очите ù, но когато преметнах ръка през раменете ù, тя се сгуши в мен, навярно нуждаейки се от близостта ми, колкото аз от нейната.
– Как се чувстваш? – Толкова време бях чакал да ù задам този въпрос.
Въздишката ù беше толкова тежка, че сърцето ми се сви.
– Горе-долу добре. Напоследък доста тъга и гняв ми се струпаха. – Като че ли не съзнаваше, че ръката ù инстинктивно беше попаднала малко над коляното ми, точно там, където някога често се бе заигравала с разръфаната дупка в дънките ми. – Най-вече ми се иска да можех да залича последните два дена и да си върна Марли. Картър също, а дори не го познавах.
– Аз го познавам. Прекрасен човек е. – Спомних си за семейството му и се зачудих как ли щяха да оцелеят без негова помощ. – Разбрах, че през цялото време повтарял на Марли колко я обичал и всячески се мъчел да ù помогне в онзи тежък момент.